— Не. Искам да знам какво друго може да разруши връзката. Очевидно нещо може. Освен това искам да знам колко дълго възнамерявате да ме държите тук. — След като думите потекоха от устата ми, нямаше как да ги спра. — Ами училище? Нима искате необразован хибрид да вилнее наоколо? Ами майка ми? Приятелите ми? Животът ми? Блогът ми? — Добре де, блогът ми беше последната ми грижа, но, по дяволите, бе важен за мен. — Отнехте ми целия живот и очаквате просто да седя тук и да го превъзмогна? Да не настоявам за отговори? Знаете ли какво? Можете да ме целунете отзад!
Малкото топлина, таяща се в очите на сержант Дашър, се изпари мигновено. Той се взря в мен и тогава осъзнах, че може би трябваше да си държа устата затворена. Имах нужда да изрека всичко това, но суровият му поглед бе плашещ.
— Не толерирам употребата на груб език. И не толерирам устати момиченца, които не разбират какво се случва. Опитваме се да направим нещата възможно най-удобни за теб, госпожице Шуорц, но всичко си има граници. Нямаш право да разпитваш нито мен, нито когото и да било от подчинените ми. Ще ти кажем, когато преценим, че моментът е подходящ, и нито миг по-рано. Разбираш ли?
Усещах дишането на Арчър, което сякаш секна в очакване на моя отговор.
— Да — изстрелях. — Разбирам.
Арчър си пое дъх.
— Добре — каза сержантът. — След като този въпрос е уреден, нека да продължим.
Един от мъжете пред мониторите натисна бутон. Отвори се малка врата, водеща към тренировъчната зала. Арчър свали ръката си от мен чак когато влязох в нея.
Завъртях се с ококорени очи, докато той отстъпваше назад към вратата. Щях да го помоля да не ме оставя сама, но той бързо отмести поглед. Миг по-късно изчезна и вратата се затвори след него.
С туптящо сърце хвърлих поглед на стаята. Беше с размери около седем на седем метра, с циментов под, с още една врата в другия край, стените не бяха тапицирани. Не. Нямах такъв късмет. Стените бяха бели с червени следи. Това да не беше… засъхнала кръв?
О, боже.
Ала страхът се изпари, когато усетих притока на сила. В началото беше слаб, като съвсем леко докосване, като че някой прокарваше пръсти по ръцете ми, но постепенно се увеличи и се разпръсна по цялото ми тяло.
Сякаш за първи път си поемах глътка свеж въздух. Вцепенението и изтощението ме напуснаха, а на тяхно място се появи тихо бръмчене на енергия, което започна от задната част на главата ми, мина из вените ми и сгря всяко кътче на измръзналата ми душа.
Клепачите ми запърхаха и аз видях в съзнанието си Деймън. Не защото можех наистина да го видя, а защото това чувство ми напомняше за него. Докато Изворът се увиваше около мен, аз си представих, че съм в обятията на Деймън.
От тавана се понесе звук и гласът на сержант Дашър изпълни стаята.
— Трябва да проверим способностите ти, Кейти.
Не желаех да разговарям с тази гадина, но наистина ми се искаше да приключим по-бързо.
— Добре. Значи искате да призова Извора, така ли?
— Ще го направиш, но трябва да проверим способностите ти в стресова ситуация.
— Стресова ситуация? — прошепнах и огледах из стаята. Тревога се надигна в корема ми и се разпростря из тялото ми като горски пожар.
— В момента съм доста стресирана.
Микрофонът се включи отново.
— Не такъв стрес имаме предвид.
Преди да осмисля думите му, зловещ шум разтърси малката стая. Обърнах се.
Вратата в другия край на помещението се разтваряше срещу мен, сантиметър по сантиметър. Първо забелязах черен анцуг, подобен на този, който носех и аз. После и бяла тениска, покриваща тесни хълбоци. Погледът ми пролази нагоре и ахнах изненадано.
Пред мен стоеше момиче, което бях виждала и преди. Беше изминало много време, но аз я разпознах веднага. Русата й коса беше завързана на стегната опашка. Красивото й лице беше обсипано със синини и драскотини.
— Мо — казах и пристъпих напред.
Момичето, което беше в съседната клетка, когато Уил ме затвори, се взря в мен. Често се питах какво ли е станало с нея. Вече знаех. След още един удар на сърцето изрекох отново името й. И тогава проумях. На лицето й бе изписана същата празнота, която видях на лицето на Кариса.
Сърцето ми се сви. Нямаше как да накарам момичето да си спомни предишната ни среща.
Тя пристъпи в стаята и зачака. След момент отново се чу бръмчене, последвано от гласа на сержант Дашър.