— Мо ще ни асистира в първата серия стрес тестове.
Първата серия? Нима щеше да има повече?
— Тя какво…
Мо рязко протегна ръка и Изворът запращя над кокалчетата на пръстите й. Шокът ме парализира. Стрелнах се настрани, но зарядът бяла светлина, трептяща в синьо, удари рамото ми. Избухна болка, която обхвана цялата ми ръка. Силата на удара ме завъртя и едва успях да се задържа на крака.
Ужасно се обърках. Погледнах рамото си и без изненада установих, че дрехата ми е опърлена.
— Какво е това, по дяволите? — попитах. — Защо…?
Следващата струя ме принуди да се свлека на колене, докато прелиташе точно на мястото, на което стоях преди миг. Удари стената зад мен и загасна. След миг Мо застана точно пред мен. Опитах да се изправя, но тя вдигна коляно, удари ме в челюстта и изви главата ми назад. Паднах по гръб зашеметена.
Мо се протегна, сграбчи опашката на косата ми и с изненадваща лекота ме изправи на крака. Ръката й се понесе към лицето ми и ме удари точно под окото. Избликът на болка накара ушите ми да зазвънтят, но направи и нещо друго.
Измъкна ме от вцепенението.
Внезапно разбрах този стрес тест, който ме отврати и ужаси. Трябваше да повярвам, че щом Дедал знаеха всичко, значи би трябвало да им е известно, че познавам Мо. Че да я видя тук, в толкова по-добра физическа форма от последната ни среща, щеше не просто да ме изненада, но и да ме убеди, че съпротивата ми срещу тях е безполезна.
Но все пак искаха да се съпротивлявам — да се съпротивлявам срещу Мо, като използвам Извора. Защото какво друго би предизвикало у мен стрес, ако не това да ме сритат и да ме размажат тотално?
Пореден юмрук се стовари под окото ми. С доста сила го запрати. Металическият вкус нахлу в устата ми, докато призовавах Извора, както беше искал сержантът.
Но Мо… тя беше толкова по-бърза от мен, толкова по-добра.
Когато започна схватката на хилядолетието, се впих в малкия отломък надежда, който бях запазила: поне Деймън нямаше да бъде подложен на това.
Деймън
Оставих джипа на Матю на няколко километра от пътеката, водеща към Маунт Уедър. Надявах се, че който и да намери колата му, ще му я върне цяла. Беше си доста готино возило. Не толкова добро, колкото Доли, разбира се, но малко коли можеха да се сравняват с нея.
Изминах последните няколко километра в истинската си форма, препускайки из буйните гъсталаци. След минути достигнах пътеката и няколко секунди по-късно вече бях на края на гората и се взирах в болезнено познатата ограда на съоръжението.
Определено имаше повече охранители на смяна — поне трима до вратата и най-вероятно още няколко вътре. Камерите и охранителните системи този път нямаше да се изключат. Не го и исках.
Исках да бъда заловен.
Доусън сигурно смяташе, че не съм го обмислил внимателно. Рискувах доста — не просто своето бъдеще, но и това на семейство ми и на Кити. След като служителите от министерството на отбраната ме забележеха, играта щеше да загрубее. Не беше проблем да вляза, а след като откриех онова, което искаше Люк, той щеше да ни измъкне, ако не лъжеше. А дори и да лъжеше, щях да открия друг начин.
Донякъде се надявах, че Кити е още тук, че Дедал не са я преместили на друго място. Най-вероятно беше глупаво да се надявам, защото имах чувството, че към мен се задава огромна доза разочарование.
Така че, да, исках да ме заловят, но не смятах да ги улеснявам.
Пристъпих извън прикритието на дърветата и приех човешката си форма под яркото слънце. Охранителите не ме забелязаха в началото. Докато крачех към тях, си спомних разговора ни с Кити в нощта, когато тя най-после бе признала чувствата си към мен.
Казах й, че и двамата сме луди, в добрия смисъл на думата. Чак в този момент разбрах колко прав съм бил — това, което щях да направя, си беше сто процента за освидетелстване.
Първият охранител, който тъкмо вадеше нещо — мобилен телефон? — от черните си панталони, се обърна и огледа дърветата. Погледът му ме отмина и след миг се върна на мен. Телефонът се изплъзна от пръстите му, той изкрещя и протегна едната си ръка към пистолета, закачен на колана му, а другата — към микрофона на рамото му. Двамата охранители зад него се извърнаха светкавично и измъкнаха оръжията си.
Шоуто най-после започваше.
Призовах Извора. Останах в човешката си форма, но знаех, че те са разбрали какъв съм. Може би заради очите. Такова бляскаво сияние не се срещаше често.