Само можех да си представя какво ме чака зад вратата.
Той постави показалеца си на таблото и червената светлина стана зелена. Последва механично щракване. Притаих дъх, докато отваряше вратата.
Стаята вътре беше осветена единствено от слаба крушка, висяща от тавана. Нямаше столове или маси. Отдясно имаше голямо огледало, простиращо се по цялата дължина на стената.
— Какво е това? — попитах.
— Нещо, което трябва да видиш. — Сержант Дашър изникна зад нас. Подскочих и се завъртях. Откъде, по дяволите, се бе появил? — Надявам се то да те убеди, че няма да допуснем вчерашната тренировка да се повтори.
Скръстих ръце и вдигнах глава.
— Каквото и да ми покажете, няма да променя решението си. Няма да се бия с други хибриди.
Изражението на Дашър не се промени.
— Както ти обясних, трябва да се уверим, че си стабилна. Това е целта на тренировките. А причината, поради която трябва да се убедим, че си стабилна и си способна да владееш Извора, се намира зад това огледало.
Объркана, погледнах Арчър. Той стоеше до вратата, баретата засенчваше лицето му.
— Какво ще видя от другата страна?
— Истината — отговори Дашър.
Изсмях се и по разкъсаната кожа на лицето ми премина болка.
— Значи от другата страна има стая, пълна с побъркани военни офицери?
Очите му бяха студени като лед. Той протегна ръка и натисна един ключ на стената.
Внезапно избухна светлина, идваща от другата страна на огледалото. Беше еднопосочно огледало, като тези в полицейските управления. Другата стая не беше празна.
Сърцето ми заудря лудо в гърдите ми, докато пристъпвах напред.
— Какво…?
От другата страна имаше мъж, седнал на стол, и то не по свое желание. Окови от оникс покриваха китките и глезените му и го притискаха. Разрошена русо бяла коса покриваше челото му; той бавно вдигна глава.
Беше луксианец.
Съвършенството на острите му черти го издаваше, както и трептящите му зелени очи — очи, които толкова много ми напомняха на тези на Деймън, че болка прониза сърцето ми и скова гърлото ми.
— Той… може ли да ни види? — попитах.
Изглеждаше така, сякаш ни виждаше. Очите му бяха съсредоточени в мен.
— Не.
Дашър пристъпи напред и се наведе към огледалото. На една ръка разстояние се намираше малка кутия за комуникация между помещенията.
Болка сви красивото лице на мъжа. Вените изпъкнаха по врата му, от гърдите му излезе хрипливо дихание.
— Знам, че сте там.
Изгледах напрегнато Дашър.
— Сигурен ли сте, че не може да ни види?
Той кимна.
Неохотно насочих вниманието си обратно към другата стая. Луксианецът се потеше и трепереше.
— Той… изпитва болка. Не е редно. Това е истинска…
— Не знаеш кой седи от другата страна на стъклото, госпожице Шуорц. — Той натисна един бутон на апарата за комуникация. — Здравей, Шон.
Устните на луксианеца се извиха.
— Името ми не е Шон.
— Много години са те наричали с това име. — Дашър поклати глава. — Той предпочита да се назовава с истинското си име. Както знаеш, ние не сме способни да го изречем.
— На кого говориш? — попита Шон, а погледът му остана притеснително впит там, където стоях аз. — С друг човек? Или още по-добре? С някое отвращение, с шибан хибрид?
Изпъшках, преди да успея да се въздържа. Не толкова заради думите му, колкото заради отвращението и омразата, с които бяха изречени.
— Шон е това, което наричаме „терорист“ — каза сержантът и луксианецът в другата стая се подсмихна. — Той е част от терористична клетка, която наблюдаваме от две години. Възнамеряваха да разрушат моста Голдън Гейт в пиков час. Стотици животи…
— Хиляди животи! — прекъсна го Шон. Зелените му очи засияха. — Щяхме да убием хиляди. А после щяхме да…
— Но не успяхте. — Дашър се усмихна и стомахът ми се сви. Това най-вероятно бе първата искрена усмивка, която виждах на лицето му. — Спряхме ви. — Той надникна през рамо към мен. — Той беше единственият, който успяхме да заловим жив.
Шон се изсмя грубо.
— Може да си ме спрял, но нищо не си постигнал, глупава маймуно. Ние сме по-висши. Човечеството е нищо в сравнение с нас. Ще видиш. Сами сте си изкопали гроба и сега вече не можете да спрете това, което предстои. Всички вие ще…