Дашър изключи комуникационния апарат и прекъсна тирадата.
— Чувал съм го много пъти. — Той се извърна към мен и наклони глава настрани. — Ето с какво си имаме работа. Луксианецът в съседната стая иска да убива хора. Има много други като него. Ето защо правим това, което правим.
Безмълвна, погледнах към луксианеца, докато мозъкът ми бавно възприемаше това, на което току-що бях станала свидетел. Апаратът беше изключен, но устните на мъжа все още се движеха, от тях течеше неприкрита омраза. На лицето му бе изписана онази сляпа ненавист, присъща на всички терористи, без значение кои или какви бяха.
— Разбираш ли? — попита сержантът, привличайки вниманието ми.
Кръстосах ръце и поклатих бавно глава.
— Не можеш да си вадиш заключения за цяла раса на базата на няколко индивида.
Собствените ми думи ми прозвучаха празни.
— Вярно — съгласи се тихо Дашър. — Би било така, ако говорехме за хора. Не можем да спазваме моралните си принципи, когото си имаме работа с такива същества. Довери ми се — те определено не смятат за нужно да спазват своите морални принципи в отношенията си с нас.
Часовете се превърнаха в дни. Дните може би се бяха превърнали в седмици, но нямаше как да съм сигурна. Сега осъзнах защо Доусън бе изгубил представа за времето. Тук всичко се сливаше. Не можех да си спомня последния път, в който бях излизала на слънце или виждала нощното небе. Сервираха ми закуска точно както първия път, когато се събудих, и с това започваше денят ми. Единственото нещо, по което разбирах, че са изминали четиридесет и осем часа, бяха посещенията ми при доктор Рот, който ми взимаше кръв. Бях го виждала пет пъти, може би и повече.
Бях изгубила броя им.
Бях загубила доста неща. Или поне така се чувствах. Тегло. Възможността да се смея или дори да се усмихвам. Сълзи. Беше ми останал само шевът. Всеки път, в който се изправех срещу Мо или някой друг хибрид — имената им не ме интересуваха, знаех какво трябва да направя, — шевът и безсилието ми нарастваха. Изненадвах се, че още съм способна на такива силни чувства.
Но все още не се бях предала. Така и не се противопоставих на никого от хибридите по време на тренировъчните сесии. Само над това имах контрол.
Отказвах да се бия с тях, да им причиня болка, да ги убия. Сякаш бях в истинска, макар и объркана версия на Игрите на глада.
Игрите на глада за извънземни хибриди.
Опитах да се усмихна, но потръпнах, когато движението опъна разкъсаната ми буза. Аз отказвах да им се нахвърля като терминатор, но те не се колебаеха да ме нападат. Беше им толкова безразлично, че понякога дори говореха, докато ме пребиваха. Казваха ми, че трябва да се бия, че трябва да се подготвя за деня, когато ще дойдат другите луксианци и ще се присъединят към тези, които вече са тук. Очевидно искрено вярваха, че луксианците са истинските злодеи. Хибридите явно се возеха на влакчето на министерството, но не и аз. Ала все пак малка частица от мен се чудеше как е възможно Дедал да контролират толкова много хибриди, без в думите им да има поне малко истина.
И да не забравяме за Шон — луксианецът, който искаше да убие хиляди хора. Дашър твърдеше, че има много извънземни като Шон, готови да завладеят Земята. Но аз не можех да допусна, че Деймън или Ди, или дори Ашли биха участвали по какъвто и да било начин в нещо подобно.
Насилих се да отворя очи и видях същата гледка, която виждах всеки път, след като ме измъкваха от тренировъчните зали — най-често в безсъзнание — и ме захвърляха в килията ми. Белият таван с малките черни точки — смес от оникс и диамант.
Боже, как мразех тези точки.
Поех си дълбоко дъх и проплаках, защото внезапно ми се прииска да не го бях правила. Остра болка премина по ребрата ми, където ме бе ритала Мо. Цялото ми тяло пулсираше. Всяка част от него ме болеше.
Движения в най-далечния край на килията ми, до вратата, привлякоха вниманието ми. Завъртях глава, бавно и доста болезнено.
Арчър стоеше там и държеше вързоп плат в ръце.
— Тъкмо започнах да се притеснявам — каза той.
Прочистих гърло и отворих уста с потръпване.
— Защо?
Той се приближи. Баретата вечно криеше очите му.
— Беше доста дълго в безсъзнание, по-дълго откогато и да било.
Погледнах отново към тавана. Не знаех, че Арчър следи пребиванията ми. Не беше до мен предишните пъти, когато се събуждах. От известно време не бях виждала и Блейк и вече се чудех дали гаднярът въобще е тук.