Поех си въздух по-бавно и по-продължително. Колкото и да беше тъжно, докато бях будна, копнеех за миговете забрава. Загубата на съзнание не беше винаги празна, черна пустота. Понякога сънувах Деймън. Докато бях будна, се връщах към тези бледи образи, които се размазваха и изчезваха в мига, в който отворех очи.
Арчър седна на ръба на леглото и аз рязко отворих очи.
Изпълнените ми с болка мускули се напрегнаха. Макар Арчър да бе доказал, че не е чак толкова лош, аз все пак нямах доверие на никого.
— Донесох лед. Май имаш нужда от него.
Наблюдавах го притеснена.
— Аз дори не… не знам как изглежда.
— Имаш предвид лицето си, нали? — попита той и разтърси вързопа. — Не изглежда хубаво.
Не се чувствах хубава. Не обърнах внимание на туптежа в рамото си и се опитах да протегна ръка изпод одеялото.
— Мога да се справя сама.
— Струва ми се, че не можеш да помръднеш дори пръста си. Просто стой кротко. И не говори.
Не знаех дали не трябва да се обидя от последното изречение, но той допря пакета с лед върху бузата ми, което ме накара да си поема рязко дъх.
— Можеха да накарат някой от луксианците да те излекува. Категоричният ти отказ да се биеш ти създава само проблеми. — Той притисна леда и аз се извих назад. — Гледай да го запомниш, когато отидеш на следващата тренировка.
Опитах да се намръщя, но лицето ме заболя.
— Аха. Значи вината е моя.
Той поклати глава.
— Не казах това.
— Не е редно да се бия с тях — отвърнах след няколко секунди. — Няма да се самоунищожа. — Или поне така се надявах. — Да искат от нас да се бием, е… нечовешко. И аз няма да…
— Ще го направиш — заяви простичко той. — Не си по-различна от тях.
— Не съм по-различна? — опитах да се надигна, но той ме стрелна с поглед, който ме накара да се притисна обратно към леглото. — Мо вече дори не прилича на човек. Никой от тях не прилича на човек. Като роботи са.
— Тренирани са.
— Т-тренирани? — заекнах аз, докато той прокарваше торбата с лед по бузата ми. — Те са безмозъчни…
— Няма значение какви са. Ако продължиш да се държиш така — да не се биеш, да не се подчиняваш на заповедите на сержант Дашър — ще си останеш просто човешка боксова круша. И какво ще реши това? Все някой ден един от хибридите ще те убие. — Той снижи глас и продължи толкова тихо, че се почудих дали микрофоните ще успеят въобще да го хванат. — И какво ще стане с този, който те е превърнал в мутант? И той ще умре, Кейти.
Усетих притискане в гърдите си и след миг по тялото ми плъзна съвсем друг вид болка. В миг си представих Деймън с вечната вбесяваща усмивка на изразителното му лице. Липсваше ми толкова много, че в гърлото ми се разпали огън. Свих ръце под одеялото, а в гърдите ми зейна дупка.
Няколко минути изминаха в мълчание. Докато лежах там и се взирах в рамото му, покрито с камуфлажни цветове, се питах дали бих могла да кажа нещо, каквото и да било, с което да прогоня празнотата. Най-накрая се досетих.
— Може ли да те попитам нещо?
— Май е по-добре да не говориш — отвърна той и прехвърли торбата с лед в другата си ръка.
Не обърнах внимание на думите му, тъй като бях сигурна, че ако не проговоря, ще се побъркам.
— Наистина ли има луксианци, които искат да завладеят планетата? Други като Шон?
Той не отговори.
Затворих очи и въздъхнах уморено.
— Какво ще ти стане, ако просто ми отговориш?
Изминаха още няколко секунди.
— Фактът, че въобще питаш, е сам по себе си отговор.
Така ли?
— Има ли добри и лоши хора, Кейти?
Сметнах за странно, че казва хора.
— Да, но това е различно.
— Нима?
Когато ледената торба се озова отново на бузата ми, усещането не беше толкова лошо.
— Така си мисля.
— Защото хората са по-слаби? Не забравяй, че те имат достъп до оръжия за масово унищожение, точно като луксианците. Мислиш ли, че луксианците не знаят какво се случва зад тези стени? — попита тихо той и аз замръзнах. — Мислиш ли, че няма луксианци, които по собствена воля подкрепят Дедал, че няма такива, които искат да запазят съграденото на тази планета? Наистина ли искаш отговор на своя въпрос?
— Да — прошепнах аз, но това бе лъжа.