Силата избухна от мен и внезапно вече не бях на пода — и двамата не бяхме на пода, а летяхме на няколко метра от земята. Косата ми висеше надолу, а неговата падна върху очите му.
— По дяволите! — прошепна Блейк.
Надигнах се рязко, освободих китките си и ударих гърдите му. Изненада разтърси лицето му, миг преди да политне назад и да се блъсне в стената. Циментът се пропука и по стената плъзнаха цепнатини, подобни на зловеща паяжина. Изглежда, цялата стая се разтресе от удара. Блейк се окопити и се хвърли напред. Донякъде очаквах да се спре, преди да се стовари на пода, но той не го направи. Строполи се и гневът ме напусна.
Сякаш някой преряза невидимите нишки, които ме държаха във въздуха, и аз бавно се спуснах надолу, приземих се на крака и пристъпих към него.
— Блейк? — изграчих аз.
Той не помръдна.
О, не…
С треперещи ръце се наведох към него, но нещо тъмно и гъсто плъзна от тялото му. Вдигнах поглед към стената. Отпечатък с размерите на Блейк се забелязваше ясно върху цимента на поне два метра височина.
О, боже, не…
Бавно сведох очи. Кръвта струеше от неподвижното му тяло, разливаше се по сивия циментов под и пълзеше към гуменките ми.
Отстъпих назад, отворих уста, но от нея не излезе звук.
Блейк не помръдна. Не се завъртя със стон. Въобще не помръдваше. Кожата на ръцете му вече побеляваше, придобиваше призрачен сивкав оттенък, който рязко се открояваше от плътния червен цвят на кръвта.
Блейк беше мъртъв.
О, боже.
Времето спря и после се ускори. Ако той беше мъртъв, това означаваше, че и луксианецът, който го бе направил мутант, също е мъртъв. Те бяха свързани, както ние с Деймън, и ако единият от тях умреше… това означаваше смърт и за другия.
Блейк си го бе заслужил с не една постъпка. Дори му бях обещала да го убия, но думите… думите бяха едно. Действията — съвсем друго. А Блейк, при всичките ужасни неща, които бе извършил, си оставаше резултат от обстоятелствата, в които бе попаднал. Само ме беше ядосвал. Беше убил, без да го желае. Беше ме предал, за да спаси някого другиго.
Точно както постъпих и аз, точно както бих постъпила отново.
Ръцете ми се разтрепериха и аз ги притиснах към устата си. Всичко, което му бях казала, ме заля изведнъж. И в тази кратка секунда, в която се бях поддала на гнева, се бях променила. Бях се превърнала в нещо различно и не бях сигурна, че ще успея да намеря пътя назад. Гърдите ми се вдигаха учестено, а дробовете ми се свиваха болезнено.
Микрофонът се включи и бръмченето ме стресна сред мъртвата тишина. Гласът на сержант Дашър изпълни стаята, но аз не можех да отделя очи от безжизненото тяло на Блейк.
— Чудесно — каза Дашър. — Премина този стрес тест.
Беше прекалено много. Бях се озовала тук, толкова далеч от мама и Деймън, и от всичко, което обичах; после ме преглеждаха, след това дойде ред на битките с хибридите, а сега… се случи това. Беше прекалено много.
Отпуснах глава назад, отворих уста, за да закрещя, но не последва звук. Арчър влезе и нежно постави ръка на рамото ми, измъквайки ме от стаята. Дашър каза нещо, звучеше като горд баща, а след това ме изведоха от тренировъчната зала и ме съпроводиха до един кабинет, където доктор Рот ми взе още кръв. Доведоха една луксианка да ме излекува. Минутите станаха часове, а аз все така не казвах нищо и не чувствах нищо.
Деймън
Да ме закопчаят с белезници, покрити с оникс, да ми завържат превръзка на очите за пет часа и после да ме качат на някакъв самолет не беше съвсем забавно. Явно се притесняваха, че ще сваля самолета, което бе глупаво. Та нали ме отвеждаха там, където исках да съм. Не знаех точното местоположение, но знаех, че е същата сграда, в която държаха Кити.
А ако тя не беше там, щях да полудея.
След като самолетът кацна, ме натикаха в един автомобил. Въпреки превръзката усещах ярка светлина, а въздухът бе сух и окислен, донякъде познат. Пустиня? По време на двучасовото пътуване с колата осъзнах, че отивам на място, на което не бях стъпвал от почти тринайсет години.
Зона 51.
Ухилих се. Превръзката беше ненужна. Знаех къде сме. След като откриеше нови луксианци, министерството на отбраната ги изпращаше в отдалечен клон на военновъздушната база Едуардс. Тогава бях едва дете, но никога няма да забравя сухия въздух и отдалечения пуст пейзаж край Грум Лейк.
Когато возилото спря въздъхнах и изчаках вратата до мен да се отвори. Нечии ръце се озоваха на раменете ми и ме издърпаха от колата. Помислих си, че който и да е притежателят на тези ръце, има дяволски късмет, че моите са вързани зад гърба ми, защото в противен случай щеше да приключи работния ден със счупена челюст.