Изминахме пеша няколко метра, а аз усещах сухата горещина на пустинята в Невада. После вълна хладен въздух ме обгърна и разроши косите ми. Свалиха превръзката чак когато се качихме в асансьора.
Нанси Хъшър ми се усмихна.
— Съжалявам за това, но трябваше да вземем предпазни мерки.
Посрещнах погледа й.
— Знам къде сме. Бил съм тук и преди.
Тя повдигна тънката си вежда.
— Много, много неща се промениха от времето, когото беше дете, Деймън.
— Ще свалите ли и тези? — размърдах пръсти аз.
Тя погледна към един от войниците в камуфлажни униформи. Беше млад, доколкото можех да преценя, но сиво-кафява барета скриваше по-голямата част от горната половина на лицето му.
— Отключи белезниците. Няма да ни създаде проблеми. — Нанси ме изгледа. — На Деймън му е известно, че това място е оборудвано със защитни системи, използващи оникс.
Охранителят пристъпи напред и измъкна ключ. Скованата му челюст загатваше, че не е сигурен дали да вярва на Нанси, но все пак изпълни заръката й. При свалянето белезниците одраскаха кожата на китките ми. Разтърсих рамене и отпуснах напрегнатите си мускули. Около китките ми имаше червени белези, но не изглеждаха твърде страшни.
— Ще бъда добро момче — казах и извих врат. — Но искам да видя Кити веднага.
Асансьорът спря и вратите се отвориха. Нанси пристъпи навън и войникът ми даде знак да я последвам.
— Първо трябва да видиш нещо друго.
Заковах се на място.
— Не това беше сделката, Нанси. Ако искаш да бъда кротък, трябва да ме заведеш веднага при Кити.
Тя ме изгледа през рамо.
— Това, което ще ти покажа, е свързано с Кейти. После ще те заведа при нея.
— Искам… — Извърнах се и впих очи в охранителя, който ми дишаше във врата. — Пич, наистина те съветвам да се отдръпнеш.
Мъжът беше с половин глава по-нисък и далеч под моята категория, но не се отмести.
— Продължавай. Да. Вървиш.
Наежих се.
— А ако откажа?
— Деймън! — извика нетърпеливо Нанси. — Всичко това само забавя срещата ти с Кейти.
Колкото и да ми беше неприятно, тя имаше право. Изгледах многозначително мухльото, след което се обърнах и последвах жената по коридора. Всичко беше бяло, с изключение на черните точки по стените и тавана.
Не си спомнях много от вътрешността на сградата, в която ме държаха като дете, но се сетих, че не ни позволяваха да се движим свободно. През повечето време бяхме на общ етаж, където привиквахме с живота в обществото. След това ни освобождаваха.
Завръщането на това място не ми допадаше по ред причини.
Нанси застана пред вратата и се наведе. Червена лампичка проблесна и освети очите й. Светлинката на таблото стана зелена и вратата се отключи. Това щеше да е проблемно. Питах се дали системата би доловила разликата, ако аз приемех формата на Нанси. Но пък и без това бях смазан още от влизането си в сградата заради безбройните неща, с които бяха покрити стените, и въобще не знаех дали ще успея да го осъществя.
В малката кръгла зала имаше няколко монитора, пред които седяха мъже с униформи. Всеки екран показваше различна стая, коридор или етаж.
— Оставете ни сами — нареди Нанси.
Мъжете се изправиха и незабавно напуснаха помещението, оставяйки ме с Нанси и тъпанаря, който беше влязъл с нас.
— Какво ще ми покажеш? — попитах. — Финалът на европейското по футбол?
Тя сви устни.
— Това е едно от многото охранителни помещения, разположени в сградата. Оттук можем да наблюдаваме всичко, което се случва в Райската къща.
— Райската къща? — засмях се злобно. — Така ли го наричате сега?
Тя вдигна рамене и се обърна към един от екраните, а пръстите й пробягаха по клавиатурата.
— Всичко се записва. Това ни помага да следим разнообразните аспекти на случващото се.
Почесах се по бузата.
— Добре.
— Едно от най-големите ни притеснения при пристигането на нов хибрид е опасността, която той или тя може да представлява за себе си или за околните — каза Нанси и скръсти ръце. — Извършваме много щателна проверка, за да сме сигурни, че хибридите са жизнеспособни.