— Не бих искала да смятам и теб за нестабилен — каза тя.
— Кити не е нестабилна. Тези записи показват, че е била уплашена и е действала при самозащита.
Нанси издаде неодобрителен звук.
— Хибридите понякога са изключително непредсказуеми.
Посрещнах погледа й, без да отмествам очи.
— Луксианците също.
Десета глава
Деймън
Позволиха ми да се почистя в празна обща баня. Първоначално не исках да хабя време. Трябваше да видя Кити, но те не ми дадоха избор, което в крайна сметка се оказа хубаво, тъй като изглеждах като излязъл от гората. Четината по лицето ми бе извън контрол. След като се изкъпах и избръснах, облякох бялата блуза и черното долнище, които ми бяха оставили. Същата стандартна униформа, която използваха и преди години. Обличаха всички еднакво, за да накарат личността да се почувства като безименно лице в тълпа безименни лица.
При предишния ми престой тук основната цел на служителите на министерството беше да контролират поведението на всички. Явно и Дедал не бяха по-различни.
Почти се засмях, когато проумях нещо. Най-вероятно още тогава Дедал бяха дърпали конците, макар да бях дошъл преди толкова много години.
Охранителят се върна — беше същият тъпанар отпреди малко. Първото, което направи, беше да провери дали не съм извадил ножчетата от самобръсначката.
Извих вежда.
— Не съм толкова глупав.
— Радвам се да го чуя — гласеше отговорът. — Готов ли си?
— Отдавна.
Той се отдръпна и ми направи път да изляза в коридора. Докато вървяхме към поредния асансьор, войникът остана залепен за бедрото ми.
— Пич, така здраво си ме яхнал, че май трябва да те изведа на вечеря или нещо подобно. Ще ми кажеш ли поне името си?
Той отвори уста.
— Наричат ме Арчър.
Присвих очи. Нещо в него ми напомняше за Люк и това никак не ми харесваше.
— Така ли ти е името?
— По рождение.
Момъкът бе чаровен като… е, като мен в кофти ден. Прехвърлих погледа си на червения номер в асансьора и наблюдавах как бавно се спускаме надолу. Стомахът ми се сви. Ако Нанси ме будалкаше и Кити не беше тук, щях да разбера след минута.
Не знаех какво щях да направя, ако Кити я нямаше. Сигурно щях да се побъркам.
Не успях да спра думите си:
— Виждал ли си я… Кити?
Един мускул по лицето на Арчър потрепна и въображението ми се развихри, преди да чуя отговора.
— Да. Тя е поверена на мен. Убеден съм, че това те прави безкрайно щастлив.
— Тя добре ли е? — попитах, без да обръщам внимание на заяждането му.
Той се обърна към мен и на лицето му се изписа изненада. Размяната на обиди не беше основната ми цел точно сега.
— Доколкото може да се очаква… предвид обстоятелствата.
Това не ми прозвуча добре. Поех си дъх и прокарах ръка през влажната си коса. В съзнанието ми изникна Бет, объркана и неадекватна. Трепет премина по мускулите на ръката ми. Нямах съмнение, че в каквото и състояние да е Кити, ще успея да го понеса. Щях да й помогна да се оправи. Нищо на света не можеше да ме спре. Но просто не исках тя да е изживявала нещо толкова мъчително.
Като например да й се е наложило да убие Блейк.
— Тя спеше последния път, когато я проверих — каза Арчър и асансьорът спря. — Откакто я докараха, има проблеми със съня, но, изглежда, днес си наваксва.
Кимнах бавно и го последвах по коридора. Осъзнах колко смело беше от тяхна страна да ми изпратят само един пазач, но в крайна сметка те знаеха какво искам, а аз знаех какво рискувам, ако направя някоя глупост.
Сърцето ми препускаше, ръцете ми се свиваха и отпускаха край тялото. Заля ме безпокойство, а по средата на коридора почувствах нещо, което не бях усещал от доста време.
Топъл сърбеж пробяга по гърба на врата ми.
— Тя е тук.
Гласът ми бе дрезгав.
Арчър ме погледна.
— Да. Тук е.
Нямаше нужда да му разкривам, че имах своите съмнения, че част от мен се боеше да не би те просто да се възползват от слабостта ми. Сигурно всичко това бе изписано на лицето ми и аз не се опитах да го скрия.
Кити беше тук.
Арчър спря пред една врата и въведе код, след като таблото разчете очите му. Последва тих звук от разместване на ключалки. Той ме погледна с ръка върху бравата.