— Не съм сигурен колко време ще ти дадат.
После отвори вратата.
Пристъпих напред, без да чувствам пода под краката си, сякаш вървях на сън или през плаващи пясъци. Въздухът като че ли се втвърди и забави хода ми, но всъщност аз тичах към проклетата врата и пак не се движех достатъчно бързо.
С изострени сетива пристъпих в килията, почти без да усетя как вратата се затваря зад мен. Светкавично погледнах в леглото, опряно на стената.
Сърцето ми спря. Целият свят около мен застина.
Тръгнах напред и краката ми се разтрепериха. Едва в последната секунда успях да се овладея и да не се строполя на колене. Гърлото ми гореше.
Кити лежеше свита с лице към вратата и изглеждаше ужасяващо мъничка. Шоколадовата й коса се спускаше край лицето й и закриваше раменете й… Спеше, но изглеждаше напрегната, сякаш дори насън се чувстваше неудобно. Беше прибрала малките си ръце под заоблената си брадичка, устните й бяха леко отворени.
Красотата й ме покоси като светкавица. Застинах на място, неспособен да отделя очи от нея. След неизвестно колко време изминах две крачки и достигнах до ръба на леглото.
Наведох се към нея и разтворих устни, за да кажа нещо, но не последваха думи. Бях безмълвен и, кълна се, Кити бе единствената, която можеше да ме доведе до това състояние.
Седнах до нея с бушуващо в гърдите сърце. Тя се раздвижи, но не се събуди. Част от мен ненавиждаше мисълта да я откъсна от съня. Отблизо виждах подобните на мастилени петна тъмни сенки, разцъфващи под гъстите й мигли. И честно казано, бях доволен — не, развълнуван — да съм в една стая с нея, макар и да не правех нищо друго, освен да я гледам.
Не успях обаче да се въздържа да не я докосна.
Бавно се протегнах и нежно погалих копринените кичури на косата й, които се спускаха върху бузата й и достигаха до възглавницата. Сега вече виждах бледите синини по скулите й, придобили жълтеникав оттенък. На долната й устна имаше прорез. У мен забушува гняв. Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да се овладея.
Подпрях едната си ръка на леглото през тялото на Кити, сведох глава, нежно целунах прореза на устната й и безмълвно си обещах, че ще накарам виновника за всичките й наранявания да си плати скъпо. Инстинктивно оставих лечителната топлина да се прелее от мен към нея и да заличи синините й.
Нежен топъл дъх повя по лицето ми и аз вдигнах очи, без да се отдръпвам прекалено много. Миглите на Кити потрепнаха и раменете й се размърдаха, докато тя си поемаше дълбоко въздух. Зачаках със сърце в гърлото.
Тя бавно отвори очи. Сивият й поглед блуждаеше по лицето ми.
— Деймън?
Звукът от нейния глас, дрезгав и сънлив, бе като завръщане вкъщи. Изгарянето в гърлото ми се превърна в огромен възел. Отдръпнах се леко и докоснах бузата й с връхчетата на пръстите си.
— Здравей, котенце — казах и гласът ми прозвуча ужасно пресипнал.
Тя се взираше в мен, докато погледът й се избистряше.
— Сънувам ли?
Смехът ми прозвуча сподавено.
— Не, котенце, не сънуваш. Наистина съм тук.
След един удар на сърцето тя се надигна на лакти. Самотен кичур падна пред лицето й. Отдръпнах се, за да й направя място. Пулсът ми придобиваше свръхзвукова скорост, подобно на нейния. Тя се надигна до седнало положение и постави ръце върху лицето ми. Затворих очи и почувствах нежното й докосване с дълбините на душата си.
Кити плъзна ръце по лицето ми, сякаш се опитваше да се убеди, че съм истински. Поставих длани върху нейните и отворих очи. Нейните бяха широки и влажни, блестящи от сълзи.
— Всичко е наред — казах й. — Всичко ще бъде наред, котенце.
— Как… как е възможно да си тук? — Тя преглътна. — Не разбирам.
— Ще се ядосаш. — Целунах нежно отворената й длан. Зарадвах се на трепета, който премина през нея. — Сам се предадох.
Тя се отдръпна рязко, но аз задържах ръцете й. Да, бях егоист. Но в този момент просто не можех да дишам, без да я докосвам.
— Деймън, какво…? Какво си мислеше? Не е трябвало да…
— Не исках да те оставям сама в това положение. — Плъзнах дланите си надолу по ръцете й и улових лактите й. — Не бих могъл да го направя. Ти не би искала да съм в лапите им, знам, но това е моят избор.
Тя леко поклати глава и прошепна съвсем тихо:
— Ами семейството ти, Деймън? Ами…
— Ти си по-важна.