— Ди спи — каза той и прокара ръка през косата си. — Деймън…
— Къде е Бет?
— Тук — долетя тих глас от трапезарията.
Обърнах се и момичето сякаш оформи тялото си от сенки и пушек. Бях забравил колко е дребничка. Фина и деликатна, с гъста кестенява коса и остра, волева брадичка. Беше по-бледа, отколкото я помнех.
— Здрасти. — Не бях ядосан на нея. Обърнах се отново към брат си. — Смяташ ли, че е разумно да я държиш тук?
Той застана до нея и постави ръка на рамото й.
— Възнамерявахме да заминем. Матю щеше да ни уреди местенце в Пенсилвания, до Саут Маунтин.
Кимнах. В онази планина имаше прилични количества кварцит, а не бях чувал за луксианска общност в района.
— Но не искахме да заминем веднага добави бързо Бет. Очите й кръжаха из стаята, без да се спират на нещо конкретно. Носеше тениска на Доусън и чифт панталони на Ди. Бет преглътна. — Не беше редно. Някой трябва да остане тук с Ди.
— Но тук не е безопасно за вас — изтъкнах аз. — Матю може да остане с Ди.
— Добре сме. — Доусън изви глава, целуна нежно Бет по челото и впи очи в мен със сериозно изражение. — Не е трябвало да напускаш колонията. Оставихме те там за твое добро. Ако полицията те види или…
— Полицията няма да ме види. — Притеснението беше основателно. Тъй като двамата с Кити ни смятаха за изчезнали или избягали от къщи, появата ми щеше да повдигне доста въпроси. — И майката на Кити няма да ме види.
Не изглеждаше убеден.
— Не те ли безпокои министерството на отбраната?
Не казах нищо.
Той поклати глава.
— По дяволите.
До него Бет прехвърли тежестта на крехкото си тяло на другия крак.
— Отиваш да я спасиш, нали?
— Отива друг път! — просъска брат ми и понеже не казах нищо, той избълва толкова много псувни наведнъж, че направо бях впечатлен. — По дяволите, Деймън, аз най-добре знам какво изживяваш, но това, което си намислил, е истинско безумие. И сериозно, как се измъкна от колибата?
Пристъпих напред, почти се отърках в рамото му и се отправих към кухнята. Беше ми странно да съм отново тук. Всичко си беше същото — сивите гранитни плотове, белите кухненски уреди, отвратителните битови украшения, които Ди беше наредила по стените, тежката дъбова маса.
Взрях се в масата. Подобно на мираж, Кити се появи, седнала на ръба. През гърдите ми премина силна болка. Господи, как ми липсваше. Нямах представа какво се случва с нея и това ме убиваше.
Но всъщност можех да предположа какво й правят. Знаех достатъчно за това, което бяха причинили на Доусън и Бет, и направо ми се повдигаше.
— Деймън?
Доусън ме беше последвал. Извърнах очи от масата и казах:
— Няма нужда да водим този разговор и не съм в настроение да изтъквам очевидното. Знаеш какво ще направя. Затова ме остави в колонията.
— Дори не разбирам как си се измъкнал. Колибата беше пълна с оникс.
Всяка колония имаше колиби, предназначени да задържат опасни луксианци, в случай че старейшините не искат да ги предадат на полицията.
— Ако има желание, има и начин — усмихнах се аз и присвих очи.
— Деймън…
— Дойдох да взема няколко неща и после изчезвам. — Отворих хладилника и взех бутилка вода. Завъртях се и се обърнах към него. Бяхме еднакви на ръст, затова застанахме очи в очи. — Говоря сериозно. Не ме предизвиквай.
Той потръпна, но впери зелените си очи в моите.
— И по никакъв начин не мога да променя решението ти?
— Не можеш.
Той отстъпи назад и потърка брадичката си. Бет седна на стола зад него и отпусна ръце в скута си. Погледът й се стрелкаше навсякъде, освен към нас.
Доусън се подпря на плота.
— Искаш ли да се обзаложим?
Бет рязко подскочи и аз се изсмях.
— Ще ми се да видя как опитваш, малки братко.
— „Малки братко“ — повтори подигравателно той, но на устните му се появи лека усмивка. На лицето на Бет се изписа облекчение. — С колко секунди?
— Достатъчно — заявих аз и хвърлих бутилката за вода в кофата за боклук.
След няколко мига мълчание той каза.
— Ще ти помогна.
— Не, по дяволите. — Скръстих ръце. — Не искам помощта ти. Не искам никой от вас да взема участие в това.
На лицето му се изписа увереност.
— Глупости. Ти ни помогна. Прекалено е опасно да опитваш сам. Щом смяташ да се инатиш и да пренебрегваш факта, че доскоро ме държеше на каишка, аз пък няма да те пусна да отидеш сам.