Възникнал исторически като отрицание на правото на едни да експлоатират труда на други, ползвайки се от придобития монопол над земята, природните и обществени богатства и средствата на производство, принципът на комунизма формално е приет от анархистите за пръв път в Италия през 1876 г., на конгреса на Интернационала във Флоренция, по доклад на Кафиеро и подкрепен от Малатеста. В последствие той е разработен и широко обоснован от Кропоткин и затова последният е прието да се счита за теоретик на комунизма, определен като анархистически.
В какво се състои принципът на комунизма и каква е неговата обосновка?
Като принцип комунизмът е толкова стар, колкото и светът. Макар в икономическо отношение той да е принцип за уреждане стопанските отношения - производствени и потребителни, по своята същност комунизмът е нравствен принцип. Той отразява в себе си вечното и дълбоко чувство на справедливост, което в християнството, в малко ограничена форма, се представя като любов към ближния и като милосърдие към нуждаещите се и страдащите, което в етиката се слива с чувството на солидарност, а в социологията се отъждествява с правото на живот.
Всеки човек по силата на самото си раждане и съществуване, като продукт на обществото и негова неразделна част има пълното право да се ползва от природните богатства и обществените блага, за да задоволява нуждите и осигурява живота си. Никой на никого и в името на нищо не може да отрече това право. А никое право не изключва задълженията при едно единствено и ненарушимо условие, че този, върху когото естествено падат те, е в състояние да ги изпълнява. Оттам и формулировката - всеки има пълно и ненарушимо право да задоволява нуждите си за сметка на обществено натрупаните блага. Но тъй като тези блага като природни богатства и плодове на човешкия труд не са неизчерпаеми, всеки здрав, годен за работа и на подходяща възраст човек е обществено задължен да участвува с труда си в създаването на блага според силите и способностите си.
Като нравствен принцип комунизмът безспорно стои на недосегаема висота в сравнение не само с частно-собственическото начало за владеене на средствата за производство и за разпределение на благата, но и с колективизма, защото само при неговото пълно приложение може да се осъществи равенство, привърженици на което са и колективистите. А като начало на разпределение на обществени блага и база на икономико-социални отношения, той е не само най-справедливият, но и единствено рационалният принцип. Никой и с нищо не може да обоснове правото си да владее изключително дадени природни богатства и да лишава другите от тях. Това е толкова ясно, че всеки спор става излишен. Що се касае до средствата за производство и произведените или създадени блага, дори когато те са на пръв поглед плод на труда на този, който ги владее и претендира да му принадлежат по силата на това обстоятелство, те също принадлежат на обществото в неговата цялост и в историческа перспектива. Всичко, което ни обгражда, е плод на неизмеримите усилия на много хора, на всички минали и днешни поколения от трудещи се хора на умствения и физически труд, на науката и техниката. Кой би могъл да измери (и практически възможно ли е това) дяла на личен труд в дадено духовно или материално благо? Ни употребеното време, ни вложеното усилие, ако би могло да се измери с някакъв инструмент (някакъв вид динамометър) могат да служат за мярка. С какво право тогава някой може да претендира, че дадено благо му принадлежи изключително по силата на обстоятелството, че той е участвувал с труд в неговото създаване или го е придобил с размяна на друго равностойно благо, чиято стойност е също тъй произволно определена? Каква научно-икономическа стойност може да има едно разпределение на благата, основано на колективистичния принцип: "всекиму според труда и заслугите"?
Не е ли абсурдно например да се твърди, дори за едно духовно благо, каквото може да се счита настоящата статия, че е изключителен плод на труда на своя автор и че тя трябва изключително нему да принадлежи, или че той трябва да получи за нея възнаграждение или ползване на обществени блага, отговарящи на количеството на вложения от него труд? Та принадлежи ли той самият на себе си? Би ли могъл да напише той тази статия, ако обществото в неговата цялост и един голям брой мъчно определими и още по-мъчно измерими фактори не са го създали, оформили и осигурили в неговото лично съществувание? Какво би бил той, дори в областта на идеите, ако не бе зад него, зад всички нас, огромната съкровищница от култура, знания и усилия, за чието създаване се е проливала кръв? Дори общественият труд, вложен в неговата писалка, където той няма никакво трудово участие, е неизмерим, а без тази писалка той не би могъл да изрази мислите си.