Твърде много се говори и знае, макар и недостатъчно, за полицейщината, полицейските произволи и изтезания, на които са подхвърлени гражданите в страните с тоталитарни режими. Но много малко се знае, защото почти никога не се говори за действителната обществено-политическа роля на полицията в страните на западната демокрация. Незнанието и идеализацията на тази институция кара много хора да вярват, че в тези страни полицията е аполитична, надпартийна, безпартийна, правителствата се сменят, управниците също, на власт идват десни или леви партии, но полицията остава безпристрастен защитник на интересите на обществото и обществения ред. Подобни наивни представи могат да съществуват само ако не се познават истинските отношения между представителите на властта и полицейската институция. Едва ли трябва да се цитират поотделно многото случаи, когато министрите на вътрешните работи при най-добро желание да отменят решения на собствените си полицейски органи са били поставяни пред свършен факт и довеждани до капитулация и признание, че фактическата власт е по-малко тяхна, отколкото на самия апарат. Ако това беше известно на широката маса хора, много събития и факти от общата държавна политика на много страни, при това демократични, биха станали лесно разбираеми. Не липсват обаче и наивни политици, искрено вярващи в ефективността на разделението на властите. Те издигат в идеал реда и стабилността в обществото и за това разчитат на съдийската институция. Те обаче не знаят, че независимостта на съдийския апарат се предхожда от независимостта на полицейския апарат в същите страни, който е истинския господар на положението без да се манифестира външно действителния му контрол над правителствената власт. Тайните служби и полицията дърпат задкулисно конците на много политически игри, а министрите се оказват само временно заемащи креслата висши държавни чиновници. Всичко това обаче става много трудно известно на обществото поради масонския и мафиотски характер на тайните служби, секретността, в която са обгърнати и безскрупулните методи на заплахи, компрометиране и убийства, които не се колебаят да приложат, когато стане нужда.
Това състояние на нещата не е случайно явление, а е логичен резултат от разрастването на държавата, която, стремейки се да обезпечи своята сигурност, дава приоритет на развитието на службите за сигурност и полицията. Те са репресивни институти, но самата държава е също така репресивен институт. С нейното усъвършенстване се усъвършенстват и репресивните институции, на които тя разчита. Днес полицията и секретните служби се ползват с приоритет от най-новите постижения на науката и техниката, но парадоксалното е, че именно ползвайки се от тези постижения, те могат и контролират дори висши държавни служители, министри и дори президентите. Винаги добре информирани за всичко и за всички, тайните служби манипулират обществено-политическия живот, политиците и обикновените граждани. Но тази зависимост на политиците от тайните служби не е нова. Типичен в това отношение е случаят между Наполеон и мразения от него министър на вътрешните работи Фуше. Наполеон не можел да се освободи от Фуше, който му бил жизнено необходим със своите тайни сведения за други лица от висшите кръгове.
Обособяването на полицията като самостоятелен институт в държавата става такава опасност за самите държавници, че обикновено, за да се освободят от този репресивен апарат, те трябва да прибягнат до услугите на друг подобен апарат - армията или нови полицейски сили и всичко се завърта в омагьосан кръг.
Изводът е един - унищожението на властта във всичките й форми изисква като първо условие за успех премахването на полицията - най-пълно олицетворение на държавата.
АрмияАко полицията се представя от привържениците на властта като орган за защита на сигурността на държавата, гражданския мир и обществото от престъпността, както и от "вътрешните врагове" (аргументи в защита на полицейското насилие, които са толкова несъстоятелни, че не се нуждаят от обстоятелствени доказателства), то армията, пак според същите поддръжници, е орган за отбрана на държавата от "външни врагове". Трябва да приемем, че ако това наистина е така, то един ден, когато светът постигне обединение, по силата на взаимното разбирателство между държавите (хипотеза, в която ни е трудно да повярваме) или между свръхсилите, армията трябва да се разпусне и да изчезне. Но това е празна илюзия.