Не по-добро, напротив, много по-лошо е положението обаче в т.нар. "социалистически" страни. Там не само ангарията, под формата на концлагери, на бригади, на "доброволни" дарения на извънредни часове труд при различни поводи и без поводи, е превърната в система, но и данъчното бреме е много по-тежко, и данъкът влиза в идеално изпълнение на типичната си роля на инструмент на държавно-партийната диктаторска власт. Официално признато е например, че в СССР и сателитите й "натрупването", т.е. принудителното заделяне на суми за капиталовложенията на болшевишката държавна икономика, представлява средно 25% от националния доход. А държавните бюджети не падат никога под 50% от националния доход. Да вземем за пример България. Националният доход, по официални данни, е бил (в кръгли цифри и по цени от 1956 г.) 24 млрд. лева през 1952 г., 29 млрд. - в 1953 г., 28 млрд. - в 1954 г. и 31 млрд. - 1955 г. Предвидените и реализираните винаги с "излишъци" приходи по държавния бюджет (в кръгли цифри и по текущи цени, които не са много различни от тези в 1956 г.) са били съответно: 16 млрд., 19 млрд., 18 млрд. (за 1954 и 1955 г.). Значи през 1952 г. 70% от националния доход е бил погълнат от държавния бюджет; този процент е намалял впоследствие, за да стигне до 56-57% през 1955 г. Болшевишката диалектика бърза да замъгли и изопачи фактите, като представя данъците за незначителни, понеже голямата част от тях фигурират като доходи от "общественото стопанство". За тях и данъкът върху оборота, който никога не слиза под 50% от общата данъчна маса, не е данък, а "доход от общественото стопанство", сякаш този данък се плаща не от консуматорите, а оттам и от производителите - работници, селяни и занаятчии, които, и съгласно марксическата политическа икономия, са единствените производители на блага, сиреч създатели на ценности, а от директорите и счетоводителите на предприятията, които предварително внасят в държавните каси този данък и после го включват в цените на ливрираните от тях стоки. И после, за болшевишката софистика всичко е предприятие, в това число и държавните органи за изкупуване на ограбваните от земеделците произведения по задължителните държавни доставки, чрез които, благодарение на катастрофалната разлика в изкупни и продажни цени, се реализират големи печалби за държавата (и това е може би главното данъчно перо на болшевишкия бюджет). Сталинската диалектика се мъчи да заблуди и с един друг аргумент, а именно, че данъците се използували главно за "стопанско строителство", за "народна култура" и пр. Дори и да беше вярно, че голяма част от бюджетните средства отиват в стопанско строителство, за народа, който плаща, и за трудещите се, които влагат труда си в това строителство, това няма никакво значение, защото софистиката никого не може да заблуди, че държавните предприятия принадлежат на народа. Те принадлежат на държавата, т.е. на оня огромен паразитен апарат, който я съставлява, апарат за потиска не, за ограбване, за увековечаваме на робството. Трудещите се, в качеството им на "общи собственици на предприятията", получават само мизерни заплати, които се употребяват главно за набавяне на храна и не достигат за облекло.
Марксистите претендират, че са икономисти и то единствени, които се ползват от големите "открития" на Маркс. Е добре, като икономисти нека вземат молива и изчислят заедно с нас, пред очите на цял свят какво представлява националният доход, разхвърлян на глава от населението и особено на тази част от него, която произвежда блага; каква част представлява също и данъчното бреме от националния доход на глава от населението и на глава от производителите. Те имат всички данни и тази сметка е лесна и проста. През 1955 г. например, както посочихме вече, националният доход е възлизал на 31 млрд. (по цени 1956), а приходната част на бюджета е възлизала на 18 млрд. На глава от населението, което през същата година е възлизало на 7 547 000 души, сметката показва кръгло: 4180 лева годишен доход и 2400 лева годишна бюджетна тежест; сиреч отново намираме значително увеличени "трите дни от седмицата" безплатен труд на крепостния роб.
В социалноикономическата роля на данъка има и една друга страна, която заслужава специални проучвания, отричащи из основи марксическото схващане за мистериозната фатална роля на икономическите сили. Тези проучвания ще установят по най-безспорен начин, че "данъкът е едно средство за обогатяване на богатите" при буржоазната държава (тук значи съгласието между нас и марксистите е пълно) и средство за създаване на касти при болшевишката държава, И на тази плоскост има девствена почва за работа на истинските икономисти. Тяхна задача е да установят каква част представляват държавните субсидии, държавните заеми[4] и монополите в натрупването на капитали в субсидираните индустриални и търговски предприятия и в известни "покровителствувани" производства, както и високите заплати, разните премии и награди - във вилите, колите, разгулния живот на болшевишкия "елит" от големи партийни и синдикални вождове, артисти, бюрократи и пр. Но това е друга, макар и не по-маловажна тема.