Но преди да говорим за организацията и функционирането на размяната и разпределението в едно общество, което е в процес на пълно преустройство, нужно е, макар и много бегло, да разгледаме поставените в началото въпроси за възнаграждението на труда, за инвестициите и за парите.
Добре позната е истински комунистическата формула: "От всеки, според силите му и всекиму - според нуждите". За нас е ясно - и ние не искаме никого да заблуждаваме, - че пълното реализиране на този принцип не може да стане в два дни и че дълго време той ще си остане един идеал, който обществото ще се стреми да реализира прогресивно. Едно обаче е извън съмнение: първата част от тази формула ще се приложи още от първия ден, а що се касае до втората част, тя ще бъде приложена за всички продукти, които са в достатъчно количество и упорито ще се върви напред в това направление. Трудът е и право, и дълг. За да може всеки да получава от обществото, трябва да постави на негово разположение своите сили - трябва да влага своя труд, ако е здрав и на възраст, позволяваща трудова дейност.
В едно общество, където парите са мярка за ценност, възнаграждението на труда се изразява в надници, в заплати. В Испанската революция парите общо взето бяха запазени. В колективизираните предприятия работниците получаваха равни заплати с известна корекция в посока на осъществяване принципа: "според нуждите", чрез въвеждането на тъй наречената семейна надница - практика, която днес е световно прилагана под формата на тъй наречените "семейни добавки". Всеки семеен работник получаваше добавки за жена си (ако тя не работеше) и за всяко дете (регресивно, т.е. за всяко следващо дете добавката е по-малка от тази за предишното). По този начин многочленните семейства отиваха към изравняване в задоволяване на нуждите си с несемейните, които получаваха същата основна надница. Дори и там, където парите бяха извадени от обращение и заместени с местни общински картончета, все още възнаграждението на труда се пресмяташе в семейни надници, срещу които се даваха тези картончета и с тях работниците получаваха всичко от кооперативния магазин (болшинството продукти в неограничено количество и само някои по дажбена система).
По отношение нуждата от пари в бъдещото общество между теоретиците на анархизма и между анархистите изобщо има известно раздвоение. Някои считат, че известен паричен знак ще бъде винаги необходим. Същите се наричат колективисти, мутуалисти и индивидуалисти, а не комунисти. Други, макар и да се считат и да са действително комунисти, като Малатеста например, са на мнение, че парите ще трябва да се запазят за известно време, без да прецизират до кога, до кой момент. Въпросът е сериозен и не достатъчно проучен, предвид на това, че не се е поставил като крайно належащ и актуален. И все пак, голямото мнозинство от теоретиците и привържениците на анархизма категорично са се изказали за премахването на всякаква парична система в едно общество, което ще претендира, че е комунистическо и ще се стреми да стане такова. Разбира се, това премахване не може да стане в един ден, а ще изисква известно време, докато се преустрои производствената и разменно-разпределителната организация на новото общество, а най-вече масовата психологическа нагласа. Колкото до нас, ние сме категорични. Някои изхождат от практически съображения, като приемат, макар и временно, употребата на пари. Ние, ползвайки се от опита на болшевиките, който е много богат и поучителен в това отношение, заявяваме, че изхождайки от практически съображения, а не само по принципни мотиви, сме решителни противници на запазването и употребата на парични знаци под каквато и да е форма. Въпросът е огромен и ние няма да го разглеждаме подробно тук. Ще кажем само, че парите имат свой собствен механизъм и никакъв контрол не може да ги подчини на една воля, колкото и добронамерена да е тя. Парите са носители на стойност. Общата им стойност отговаря на количеството труд, употребен в производството (поне теоретически) и изразен в стойността на цялата маса от произведения, духовни блага и услуги, поставени на разположение на обществото. Ако някои от тези блага се окажат недостатъчни или нуждите от тях нараснат, а това е нормално, търсенето им ще наруши равновесието, установено с предварително фиксираните цени и надници. Явява се нуждата от нова намеса, за да се установи ново равновесие чрез ново фиксиране на цени и заплати. Всичко това предполага власт, диктатура, която въпреки всичко остава безпомощна. Паричното обращение изисква също церберски контрол, който не ще има място в едно свободно общество.