— Късмет, Йохан! — каза той и се здрависа с него за сбогом. — Все едно дали ще умра по този или онзи начин, в крайна сметка е едно и също, да се надяваме, че на теб ще ти се размине! Ако майка ми е още жива, предай и тези неща, става ли?
Другите пленници бяха признати за виновни за метежа. Всеки пети беше осъден на „до живот“, а останалите на петнадесет години принудителен труд. Когато ги преброяваха, Барток извади късмет — получи само петнадесет години.
„Петнадесет години“, мислеше си той вечерта след първия ден, когато цялото тяло го болеше и сви в един ъгъл на почти врялата барака от гофрирана ламарина, „петнадесет години. Днес съм на тридесет и две. Тогава ще бъда на четиридесет и седем.“ Той извади снимката на жена си от капака на часовника и дълго я разглежда. После поклати глава и опита да заспи.
Работата беше тежка, а климатът — убийствен. Сто и осемдесет мъже умряха през първата година. През втората — сто и десет. През четвъртата Барток се сприятели с Вилчек, един селянин от Банат. През шестата го погреба. През седмата загуби предните си зъби. През осмата узна, че войната отдавна е свършила. През деветата побеля. През десетата избягаха шестнадесет души, но бяха заловени и върнати отратно. През дванадесетата година вече никой не говореше за вкъщи. Светът се беше свил до един остров, животът беше мъчение и дълбок сън, копнежът беше изтрит, болката се беше притъпила, а спомените — разрушени. Над безмисленото оцеляване на същества, които всяка вечер мълчаливо лягаха да умрат и които на другата сутрин все пак се събуждаха, бяха само пазачите, велики и властни, треската и отчаянието.
Когато надзирателят им каза, че са свободни, те отначало изобщо не му повярваха. До последния си ден те имаха едно на ум, че той може да дойде и да им каже, че трябва да останат още пет години — толкова малко можеха да си представят какво означава да си свободен. Събраха малкото си мизерни вещи и замаршируваха надолу към пристанището. Барток се огледа още веднъж. Там, пред бараките, видя оцелелите от онези другари, които бяха получили доживотни присъди и които сега трябваше да останат. Мълчаливо ги гледаха. Преди да тръгне Барток беше питал двама от тях дали да не им изпрати нещо от къщи.
— Затваряй си устата! — му беше отговорил единият и си беше отишъл. Другият пък изобщо не разбираше какво му говори. Но първият се затича няколко крачки след тях:
— И ние идваме! — викаше той.
Другите не се трогнаха. Те само стояха там и се взираха.
На път към кораба, Барток извади часовника си. Снимката на жена му още беше там — беше съвсем избеляла и нищо не се различаваше. Но той я извади и се опита да си спомни. Отдавна не го беше правил и скоро главата му забуча, толкова непривично му беше.
Когато отново стъпи на сушата, продължи да пътува с няколко другари от същата област. Те установиха, че сега родният им край е част от страната, срещу която преди те се бяха били. Областта е била отстъпена възоснова на мирния договор. Това не го разбираха, но напърво време го приеха. Защото за тях целият свят се беше променил през тези петнадесет години. Виждаха къщи, улици, коли, хора, чуваха познати имена, но все пак всичко беше чуждо. Градовете се бяха разрастнали, уличното движение ги плашеше, и им беше трудно да осъзнаят какво се случва около тях. Всичко вървеше прекалено бързо. А те бяха свикнали да мислят само бавно.
Накрая Барток стигна до родния си град. Трябваше да върви бавно и да се подпира на бастуна си, така трепереха колената му от възбуда. Пак откри къщата, в която беше живял. Работилницата още беше там, но никой не знаеше нищо за жена му. През последните десет години работилницата често беше минавала от едни ръце в други. Жена му сигурно отдавна се беше преместила. Барток издирваше навсякъде. Накрая научи, че тя сега може би живее в един по-голям град на запад.
Той отиде в града, чието име му бяха казали. Там вися пред не една врата и не един коридор и все разпитваше. След като никой не можа да му даде информация, и той беше вече изчерпан и без надежда, дотолкова, че вече мислеше да си тръгва, изведнъж му хрумна идея. Той се обърна и назова на служителя името на бившия си съдружник. Служителят погледна още веднъж в книгата и го откри. Жената се беше омъжила за него преди седем години. Барток кимна. Сега му стана ясно защо не бяха пристигали никакви писма, защо никога не беше чул някаква вест от къщи. Те бяха приели, че той трябва да е мъртъв.