— Не дрънкай глупости, нали Зиги се удави преди няколко месеца!
— Ами, това са само слухове…
— Какви ти слухове, писаха го във вестниците!
— Какъв Зиги ви е прихванал! — намеси се Ивон. — Това е Кромко.
— Каква прилика! — изчурулика един женски екземпляр с много тъмна кожа. — Но това все пак не е Зиги. Зиги беше с кафяви очи, а вашите са такива едни… извинете… зеленикавосини. Да не би да сте брат на Зиги?
„Ами сега? — мислеше си отчаян Кромко. — Ако кажа да, ще поискат да научат подробности и нищо чудно да се издам.“ Но още преди да успее да отправи запитване към базата, Ивон го улови за едно от приспособленията за хващане и му се примоли:
— Кромко, хайде тръгвай, нали щях да ти показвам нещо! Чао на всички!
Кромко бе изненадан. Нещо, което тя бе казала, сигурно не бе достигнало в суматохата до него. Последва я. Тя вървеше напред и леко поклащаше горната част на приспособленията си за придвижване, и то точно това място, на което се намираше парчето плат. „Даже не могат да се движат както трябва — помисли си Кромко с презрение, — моите тентакули водят това глупаво тяло много по-добре.“
— Какво искаше да ми покажеш, Ивон? — попита той.
— За тебе съм Иви — изгугука тя. — Измислих това, за да се отървем от онези нахалници. Ти си много мило момче, ама си и много мълчалив. А сигурно искаш да останеш насаме с мене, нали? — Тя го изгледа косо през зрителните си цепки и прошепна: — Очите ти наистина имат особен цвят — много са секси…
Кромко се почувства поласкан, понеже специалният клавиш за трудни думи преведе: „Привлекателен в полово отношение.“ Той се слиса и си зададе въпроса, как така един гханец може да се хареса на женски човешки екземпляр, макар да не можеше да се отрече, че неговата раса бе далеч по-съвършена и заслужаваше възхищение. После се сети, че Иви има пред вид само защитния му костюм.
Кромко отново влезе във връзка с водната станция: „Отдалечавам се с лицето, с което осъществих контакт. За малко щях да се запозная и с други хора, но разговорът взе опасен обрат. Сметнаха костюма ми за уловения от нас плувец. Това е просто невероятно, като се има пред вид преработването, а и фактът, че те всички изглеждат еднакви! Можеше да се стигне до разобличение.“ „Правилно си постъпил, Кромко! — похвали го станцията, — но внимавай, не се отдалечавай много.“
Кромко не намери за нужно да разяснява, че предложението беше направено от Ивон.
Както се поклащаше, Ивон стигна до един свод в скалистия бряг, до една каменна арка, наклонена към морето, което я беше създало. Стрелката на скалата за околната среда леко щракна и спря на „опасност“. Сега навсякъде из пясъка стърчаха камъни и скални отломъци. Кромко знаеше, че не бива да върви по-нататък — достатъчна беше една погрешна стъпка, и ходилата на неговите приспособления за придвижване можеха да се повредят. Но освен това Кромко знаеше, че ходилата му бяха подсилени с двоен пласт пък и щеше да внимава. Той последва Ивон, мина под каменния свод и заобиколи няколко скални издатини.
„Какво ли е намислила? — питаше се той. — Наоколо няма никой.“ И наистина край тях не се виждаше нито един човек.
Брегът стана съвсем каменист и Кромко внимателно подбираше местата, на които стъпваше. Заобиколиха още една стръмна канара и…
— Ето го любимия ми залив! — възкликна Ивон.
Тук морето завършваше в залив с овална форма и образуваше по този начин езеро, закътано сред голите насечени скали на стръмния бряг. Чак до самата вода сушата беше покрита с камънак. Водата беше прозрачна и тъмносиня, тъй че Кромко можеше да види дори белия пясък по дъното.
Ивон неочаквано свали от себе си двете ивици плат, простря ръце и извика:
— Това искаше, нали, Кромко? Хайде, събличай се бързо и скачай във водата! И тя се втурна в залива с такъв устрем, че по каменистия бряг се плиснаха малки вълни.
Кромко се вцепени. „Тя ще си изгори кожата — мислеше си той, — защо ли си свали предпазната обвивка? Нали инак я носят и във водата?“ Поведението й му беше непонятно. Той тъкмо искаше да информира базата за странното поведение на женския човешки екземпляр, когато видя Ивон да се обръща във водата, да му маха и да се гмурка. Дългата жълта растителност по главата й се разстла върху синята водна повърхност като порой от златни нишки.
„Женски тентакули! — проблесна в главата му. — С цвят на кехлибар… Мала!“ Олюля се, втурна се към водата, без да обръща внимание на камъните, и почувства как все повече и повече от тентакулите, му се отделяха от вътрешната стена на защитния му костюм и се устремяваха в една посока — към примамливите нишки. Тромавата, напълнена с вода конструкция започна да губи равновесие. Очният му пръстен се вдигна нагоре, око след око започнаха да надзъртат през зрителните цепки.