„Ало, база! Ало, база! — отчаяно предаваше той, — загубвам контрол! Женски тентакули във водата!!!“
„Запази спокойствие, Кромко! — гласеше отговорът. — Събери ума си — във водата не може да има тентакули. А и да има, не им обръщай внимание. Спомни си за обучението ни! Дръж защитния костюм изправен!“
— Хайде де, идвай! — долетя гласът на Ивон. — Хвани ме!
Косите й се носеха нагоре и надолу заедно с вълните. Стотици тентакули във вътрешността на Кромковия костюм се устремиха към главата със зрителните цепки, напираха към златната, танцуваща маса. Костюмът се олюля, похлупи се напред, удари се в скалите. В същия миг вътрешното налягане отслабна. От един тесен процеп започна да се процежда вода. Но Кромко мислеше само за едно: „Тентакули! Тентакули“!
Той простена: „База, не мога повече. Импулсът е по-силен от мен. Процеп в кожата. Какво да правя?“
Указанието на станцията незабавно да защипе мястото на процепа отвътре, да се потопи в онази част на тялото, която все още беше пълна с вода, и с максимална бързина да се завърне в морето, едва проникна до съзнанието на Кромко. Няколко от тентакулите му бяха пробили уплътнителите на зрителните му цепки. И докато процепът непрекъснато се увеличаваше, а вкараната в защитния костюм вода сега изтичаше и през зрителните цепки и се просмукваше между камъните, Кромко си мислеше: „Може би наистина трябваше да пратят жени… Щеше да е по-добре… Женски тентакули… там… Мала!“ После започна да потъва в някаква бездна.
Водата все по-бързо струеше от защитния костюм, тялото на Кромко се отпусна, тентакулите му се вцепениха, а човешката кожа върху камъните на малкия залив започна да се свива.