— Тя знае ли това?
— Така мисля. Не виждам как би могла да не го знае.
Ейми го изучава няколко секунди с притиснат към бузата език.
— Твърде си любезен — каза тя. — Трябва да ѝ кажеш какво искаш.
— Опитвам. Но когато ѝ кажа да излезем, тя просто отказва, предпочитала да остане у дома.
— Не ѝ давай избор. Просто кажи: „Хей, извеждам те на вечеря. Вече направих резервация“.
— Изглежда ми малко настоятелно.
— Каква е алтернативата?
Кевин сви рамене, сякаш отговорът бе очевиден.
— Опитай — каза тя. — Какво има да губиш?
Ник и Зоуи се справяха доста добре. Бяха коленичили на постелката, достатъчно близо, че Джил да ги докосне, Зоуи мъркаше щастливо, докато Ник облизваше и душеше врата ѝ, като любовна игра на вампир.
— Става горещо, хора — каза Джейсън във въображаемия микрофон с глас на спортен коментатор, който обаче не беше толкова смешен, колкото си въобразяваше. — Лазаро е напълно концентриран и проправя пътя си методично надолу…
Ако Ейми беше там, сигурно щеше да направи някоя умна, унизителна забележка, за да наруши концентрацията на Ник и да му напомни да не се увлича. Но Ейми не играеше — беше отпаднала от играта преди месец, когато започна в „Апълбийс“ — затова, ако някой трябваше да се намеси, това бе Джил.
Но Джил си държеше устата затворена, докато целуващата се двойка се стовари на пода, Ник отгоре, а Зоу обвила крака около свивките на коленете му. Тя бе изненадана от дълбочината на безразличието си към спектакъла. Ако Ейми беше момичето под Ник, сигурно щеше да ѝ прилошее от ревност. Но това беше Зоуи, а тя нямаше значение. Ако Ник я желаеше, беше добре дошъл да я има.
„Стегни се“, помисли си.
Беше почти срамно да си спомня колко време и емоционална енергия бе похабила по Ник през есента, копнеейки по единственото момче, което не можеше да има, наградата, която Ейми си бе присвоила. Той беше все така красив, с квадратната си челюст и мечтателните мигли, но какво от това? През лятото, когато за първи път го опозна, той беше също сладък и забавен, внимателен и жив — тя помнеше повече как се е смяла с него, отколкото секса, който бяха правили — но напоследък беше като зомби, все неприветлив, просто идиот с ерекция. Вината не беше само негова — Джил се чувстваше тромава, гълташе си езика в негово присъствие, беше неспособна да измисли какво да каже, за да разсее пустотата в изражението му, да го накара да си спомни, че са приятели, че тя е нещо повече от подчиняваща се уста или ръка с някакъв овлажняващ лосион.
Но истинският проблем не беше Ник, не беше Джил или Зоуи, или някой от другите играчи. Проблемът беше Ейми. Докато не спря да идва на сбирките при Дмитрий, Джил не осъзнаваше колко важна е тя не само за играта, но и за групата като цяло. Тя бе единственият истински значим член, слънцето на тяхната малка слънчева система, магнитната сила, която ги държеше заедно.
„Тя е нашият Уордъл Браун“, помисли си Джил.
Уордъл Браун беше центърът в гимназиалния баскетболен отбор на брат ѝ, висок шест цяло и шест инча, суперзвезда, която редовно отбелязваше повече точки, отколкото всичките му съотборници, взети заедно. Беше почти комично да се съревноваваш с грациозния чернокож гигант, който играеше на съвсем друго ниво. Когато Том беше в горните класове, Уордъл поведе „Пайрътс“ по целия път до последния кръг на щатския турнир, само за да остане на скамейката за последния мач с изкълчен глезен. Лишен от услугите му, отборът отпадна след съкрушителна и унизителна загуба.
— Уордъл е нашата спойка — каза след това треньорът. — Той не е тук и колелата се разпаднаха.
Точно така се чувстваше в момента и Джил, докато играеха на „Спечели стая“, а Ейми не беше с тях. Неспоена. Безцелна. Като малка планета, зареяна в открития Космос, откъсната от орбитата си.
Предястията се проточиха цяла вечност. Или може би само така ѝ се струваше. Нора бе отвикнала да се храни в ресторант, поне в ресторантите в Мейпълтън, където всички се преструваха толкова неумело, че не я оглеждат, че не ѝ хвърлят коси погледи над менютата си, че не отправят потайни лъчи съжаление в нейна посока, макар че беше възможно и само да си въобразява. Може би просто искаше да смята, че е център на вниманието, така че да има извинение за това, че се чувства толкова видима, сякаш беше на сцената, с насочени в лицето ѝ прожектори, прикована в кошмар, в който ѝ е дадена главна роля в училищна пиеса, но някак си е пропуснала да си научи репликите.