— Каква беше като дете? — попита я той.
— Не знам. Предполагам, че като всички останали.
— Не всички са еднакви.
— Не са и толкова различни, колкото си мислиш.
— Беше ли типично момиченце? — продължи той. — Носеше ли розови рокли и подобни неща?
Можеше да долови изследващите погледи от масата леко зад нея и малко вдясно, където една жена, която разпозна, но чието име ѝ убягваше, седеше със съпруга си и друга двойка. Дъщерята на жената, Тейлър, учеше в академията „Младите филизи“ по време на експеримента на Нора като помощник-учител. Момичето имаше тих, едва доловим глас — Нора винаги я молеше да повтаря — и говореше натрапчиво за най-добрия си приятел, Нийл, и за това, колко много се забавлявали заедно. Нора познаваше Тейлър от шест месеца, когато най-сетне разбра, че Нийл е бостън териер, а не момче от квартала.
— Понякога носех рокли. Но не бях като малка принцеса.
— Щастливо дете ли беше?
— Достатъчно щастливо, предполагам. Имах няколко лоши години в прогимназията.
— Защо?
— Нали знаеш. Скоби, акне. Обичайните работи.
— Имаше ли приятели?
— Естествено. Тоест не бях най-популярното дете на света, но имах приятели.
— Как се казваха?
„Боже — помисли си Нора. — Той е непреклонен.“ Въртеше я на шиш по този начин, откакто бяха седнали, сякаш беше репортер, който пише статия за местния вестник — „Моята вечеря с Нора: разтърсващата сага на една трогателна жена“. Въпросите бяха достатъчно любезни — „Какво прави днес?“ „Играла ли си хокей на трева?“ „Чупила ли си си нещо?“ — но въпреки това я раздразниха. Разбираше, че са само загрявка, подготовка за въпросите, които наистина искаше да зададе: „Какво се случи онази нощ?“, „Как продължи да живееш?“, „Какво ли е човек да е на твое място?“.
— Това беше много отдавна, Кевин.
— Не чак толкова.
Тя забеляза, че сервитьорът върви към тях — нисък, мургав мъж, с лице на идол от ням филм и чиния във всяка ръка. „Най-накрая“, помисли си, но той ги подмина по пътя си към друга маса.
— Наистина ли не помниш имената им?
— Помня имената им — каза тя по-остро, отколкото възнамеряваше. — Нямам мозъчна травма.
— Извинявай — каза той. — Просто се опитвам да поддържам разговора.
— Знам. — Нора се почувства като идиот заради това, че му се тросна. — Не е твоя вината.
Той погледна разтревожено към кухнята.
— Чудя се защо се бавят толкова.
— Вечерта е доста напрегната — отвърна тя. — Имената им бяха Лиз, Лизи и Алекса.
Макс започна да се съблича веднага щом Джил затвори вратата, сякаш тя беше лекар, който не обича да го карат да чака. Носеше вълнен пуловер над тениската си, но махна и двете с един бърз жест, а статичното електричество накара тънката му коса да запука и да щръкне в момчешки ореол. Гърдите му бяха тесни в сравнение с тези на Ник, гладки и без мускули, коремът му беше стегнат и хлътнал, но не и по онзи начин, който те кара да си мислиш за секси модели на бельо.
— Мина доста време — каза той, докато разкопчаваше панталона си и го пускаше да падне по кльощавите му крака и да се увие около глезените.
— Не толкова много. Само около седмица.
— Доста повече от това — каза той и прекрачи джинсите си, като ги изрита към стената върху тениската и пуловера. — Дванайсет дни.
— Ама ти ги броиш ли?
— Аха. — Гласът му беше равен и горчив. — Броя ги.
Все още ѝ беше бесен, обиден от нетърпението, с което се бе нахвърлила върху Ник в мига, в който той стана достъпен. Но това беше играта. Трябваше да правиш избор, да изразяваш предпочитание, да причиняваш и да понасяш болка. От време на време, ако имаше късмет, както Ник и Ейми, първият ти избор щеше да избере теб. Но през повечето време беше доста по-заплетено.
— Е, сега съм тук — каза му тя.
— Точно така. — Той седна на края на леглото, издърпа чорапите си и ги хвърли върху купчината дрехи. — Получи утешителната награда.
Щеше да е достатъчно лесно да му възрази, да му напомни колко охотно бе предала предполагаемата първа награда — и то на Свети Валентин, не че някой от тях се интересуваше от това — но по някаква причина се въздържа. Знаеше, че не е честно. В един по-логичен свят разочарованието ѝ от Ник щеше да я накара да оцени повече Макс, но нещата не се бяха получили точно така. Контрастът просто подчертаваше недостатъците и на двамата, факта, че този, който беше секси, не беше мил, а милият не беше секси.
— Какво има? — попита той.
— Нищо. Защо?
— Защо стоиш там? Ела в леглото.
— Не знам. — Джил се опита да се усмихне, но не се получи. — Чувствам се малко срамежлива днес.