— Вкъщи ли са? — попита Кристин.
— Да. Чакат те.
— Боже — въздъхна тя. — Не може ли да се махнат за уикенда или нещо такова?
Живееха със семейството от три месеца и половина и вече даже на Кристин ѝ беше писнало от тях. Нейното нехаресване на Терънс и Марчела не беше като това на Том, не можеше да си позволи да се възмущава от щедростта им или да се смее на угодническата им преданост към мистър Гилкрест. Просто се чувстваше задушена от непрестанното им внимание. По цели дни те се навъртаха край нея, опитвайки се да предугадят нуждите ѝ, да изпълнят и най-малкото ѝ желание, стига да не излизаше от къщата. Том знаеше, че това е единствената причина, поради която е там — защото Кристин се нуждаеше от него, защото щеше да полудее, затворена толкова дълго само с тях двамата. Ако зависеше само от тях, той отдавна щеше да е изхвърчал.
— Шегуваш ли се? — каза той. — Няма да мръднат оттук, не и толкова близо до големия ден. Не искат да изпуснат забавата.
— Да. — Тя кимна с нулев ентусиазъм. — Толкова ще е страхотно. Нямам търпение да започнат родилните болки.
— Чувал съм, че са съкрушителни.
— Всички това ми казват. Особено когато продължават наистина дълго и не можеш да вземаш никакви обезболяващи. Тази част звучи страхотно.
— Знам — съгласи се Том. — Завиждам ти безумно.
Тя потупа корема си.
— Надявам се само бебето да е наистина голямо. С гигантска пъпешова глава. Това ще направи нещата още по-хубави.
Те се шегуваха по този начин през цялото време. Това беше нейният начин да се успокоява, да се подготвя за изпитанието на естественото раждане. Така го искаше мистър Гилкрест — без лекари, без болница, без лекарства. Само акушерка и леден чипс, малко „Мотаун“, айпод, Терънс на пост с видеокамерата, готов да заснеме големия момент за бъдните поколения.
— Не трябва да се оплаквам — каза тя. — Те са наистина много мили с мен. Просто ми е нужна почивка.
Напоследък беше неспокойна, уморена от бременността и живота на затворено, особено сега, когато времето беше толкова хубаво. През последната седмица бе убедила семейство Фолк да я изведат на разходка с кола, но те бяха толкова нервни — не можеха да говорят за нищо друго освен за това, колко ужасно би било, ако катастрофират — че не беше забавно за никой.
— Не се тревожи. — Той се протегна и я стисна успокоително за ръката. — Почти успя. Остават само още няколко дни.
— Мислиш ли, че Уейн ще е излязъл дотогава?
— Не знам — отвърна той. — Не разбирам много добре правната система.
През последните няколко седмици семейство Фолк твърдяха, че адвокатите на мистър Гилкрест осъществяват истински напредък по делото му. От това, което бяха чули, предстояло сключване на споразумение, което да му позволи да пледира „виновен“ по някои второстепенни обвинения и да се отърве без допълнително време в затвора. „Всеки момент — продължаваха да повтарят, — ще чуем добри новини, всеки момент.“ Том беше скептичен, но те изглеждаха искрено развълнувани и оптимизмът им се беше пренесъл и върху Кристин.
— Трябва да се върнеш в ранчото с нас — каза му тя. — Можеш да живееш в някоя от къщите за гости.
Том оцени предложението. Той се беше привързал към Кристин и бебето — поне към идеята за бебето — и би се радвал да остане с тях. Но не по този начин, не и ако това означаваше да живее в сянката на мистър Гилкрест.
— Ти ще си добре дошъл там — обеща му тя. — Ще кажа на Уейн колко добър приятел си. Той ще е наистина благодарен. — Изчака отговора му, но той така и не дойде. — А и няма къде другаде да идеш.
Това не беше напълно вярно. След като бебето се родеше, когато Кристин вече не се нуждаеше от него, Том смяташе, че може да се върне у дома, в Мейпълтън, да прекара няколко дни с баща си и сестра си — през последните няколко месеца мислеше много за тях, макар че не се беше обаждал и не беше писал имейли — може би щеше да каже „здрасти“ на майка си, ако успееше да я намери. Но за след това Кристин бе права — животът му беше бял лист.
— Уейн е добър човек — каза тя, взирайки се в плаката на тавана, онзи, който Том не обичаше да гледа. — Съвсем скоро целият свят ще го разбере.
Лори и Мег пристигнаха рано за срещата си в девет часа, но бяха поканени в стаята на директорката чак на обед. Пати Левън изглеждаше искрено смутена от забавянето.