„Ти си много привлекателно момиче — щеше да ѝ каже. — Сигурен съм, че знаеш това. И през последните няколко седмици доста се сближихме — повече, отколкото трябва.“
И после щеше да обясни, толкова безцеремонно, колкото се налагаше, че между тях е невъзможно да има нещо романтично или сексуално. „Не е честно към теб и не е честно към Джил, а и аз не съм от мъжете, които биха поставили някоя от вас в подобна позиция. Съжалявам, ако съм те оставил с такова впечатление.“ Щеше да е неудобно, нямаше съмнение в това, но съвсем не толкова, колкото да не направи нищо, да им позволи да се преструват на невинни, докато продължават по опасния път, на който бяха стъпили. Какво щеше да е следващото нещо? Случайна среща по коридора до спалнята му? Ейми, обвита единствено в хавлия, мънкаща извинения, докато го подминава, а раменете им се докосват?
Сансом отби следващото хвърляне, както и по-следващото, сякаш животът му зависеше от това. Следващото хвърляне на Гонзо излетя толкова високо над главата му, че Стив Висчевски трябваше да скочи, както беше приведен, за да го хване.
— Четвърта топка! — изрева реферът. — Заеми базата си!
Рънърите напреднаха, докато Сансом се тътреше към първа. С надеждата да успокои нервите на Гонзо, Стив поиска таймаут и излязоха към хълма за съвещание. Пит Торн се отклони от шортстопа, за да се включи. Докато те си бъбреха, Кевин се оттегли още по-навътре в аутфилда, демонстрирайки уважение към силата на Талерико. Тъй като „Карпе Дием“ водеше с три, можеха да си позволят да им дадат един или два ръна. Това, което искаше да избегне, бе сценарият, при който топката прелита над главата му, а той трябва да я преследва и да закове дълъг удар към щафетата, за да предотврати голям шлем.
— Да играем!
Пит и Стив се върнаха на позициите си. Талерико се струпа на базата, тъпчейки тревата с дебелия край на бата си, изразявайки изумена закъсняла реакция, като видя колко далеч стои Кевин, може би на десет ярда от края на гората. Кевин свали синята си шапка и я размаха във въздуха, поздравявайки големия мъж в покана да започне.
Гонзо се преви и хвърли, беше тежка топка, която се пльосна точно над базата. Талерико само си стоеше там и я гледаше как пада без капка вълнение, когато реферът обяви страйк. Кевин се опитваше да си представи разговора, който щеше да проведе с Ейми на кухненската маса, чудеше се как ще го приеме и как ще се чувства самият той, след като приключи. Беше загубил твърде много през последните няколко години — като всички — и бе работил толкова усилено, за да остане силен и да запази позитивната си нагласа не само заради себе си, но и заради Джил, и заради приятелите и съседите си, и заради всеки друг в града. Също и заради Нора, особено заради нея, макар че там не се беше получило много добре. И точно сега усещаше всички тези загуби и тежестта на годините, които бяха зад него, и на онези, които все още му предстояха, колкото и да бяха на брой — три или четири, двайсет или трийсет, може и повече. Със сигурност беше привлечен от Ейми — бе склонен да си признае поне това — но не искаше да спи с нея, не наистина, не и в реалния свят. Щеше да му липсва усмивката ѝ сутрин и усещането за надежда, което му даваше, увереността, че забавленията все още са възможни, че човек е повече от сумата на онова, което му е било отнето. Беше трудно да мисли, че ще се откаже от това, особено когато не се задаваше никакъв заместител.
Издрънчаването на алуминиевия бат го отърси от бляновете му. Видя профучаването на топката, която се издигаше и изчезваше в блясъка на слънцето. Вдигна голата си ръка, за да заслони очи, препъва се назад, после малко надясно, инстинктивно коригирайки траекторията на обекта, който не можеше да види. Сигурно беше висок удар, защото за секунда-две изглеждаше, че топката е напуснала земната атмосфера и няма да се завърне. И после я видя, ярко петънце, падащо в дъга надолу. Повдигна ръката си и разтвори ръкавицата. Топката падна в джоба с отекващо пляскане, сякаш се бе стремила към това място през цялото време и бе щастлива да достигне крайната си цел.
Джил попита дали трябва да е облечена в бяло за пренощуването, но мисис Мафи ѝ каза, че това не е нужно.
„Просто си вземи един спален чувал — написа ѝ тя. — Нещата в къщата за гости са доста неофициални. И не се притеснявай за обета за мълчание. Можем да шепнем. Ще бъде забавно!“