Ускори темпото, докато се приближаваше към „Ловъл Терас“. Небето потъмняваше, нощта се движеше според ленивия си летен график. Софтболният мач на Кевин скоро щеше да свърши — тя бе проверила внимателно онлайн графика — и искаше да се е отдалечила достатъчно от квартала му по времето, когато щеше да се прибере. Нямаше желание да го вижда или да говори с него, не искаше да си припомня колко свестен човек е или колко много се наслаждава на компанията му. Нямаше какво да спечели от това, вече не.
Пред къщата се поколеба за момент. Никога преди не беше идвала — беше се държала настрани умишлено — и бе изненадана от големината ѝ, триетажна сграда в колониален стил, доста отдалечена от улицата, с леко наклонена ливада, достатъчно голяма, за да играеш ръгби на нея. Над главния вход имаше малък извит покрив, а до вратата бе поставена бронзова пощенска кутия.
„Хайде — каза си Нора, — можеш да го направиш.“
Беше нервна, докато крачеше по алеята и по павираната пътека към стъпалата. Беше едно да си фантазираш за изчезване, да оставиш приятелите и семейството зад гърба си, и съвсем друго да го осъществиш на практика. Да каже „сбогом“ на Кевин беше нещо реално, нещо, което не можеш да си вземе обратно.
„Повече няма да ме видиш“, беше написала в писмото.
Под арката имаше закачен фенер, но той не беше запален и пространството отдолу изглеждаше по-тъмно от останалия свят. Нора беше толкова концентрирана върху пощенската кутия, че не забеляза обемистия обект, положен на верандата, докато почти не се спъна в него. Ахна, когато осъзна какво е, после се наведе да го огледа по-отблизо.
— Съжалявам — каза тя. — Не видях, че си тук.
Бебето спеше в столче за кола, мъничко новородено с катеричи бузи, леко азиатски черти и мек черен мъх. От тялото му се носеше позната миризма, непогрешимият сладко-кисел аромат на новия живот. Близо до столчето имаше торба с памперси и надраскана бележка в задния джоб. Нора трябваше да присвие очи, за да я прочете: „Това малко момиче няма име. Моля ви, грижете се добре за нея“.
Тя се обърна към бебето. Неочаквано сърцето ѝ беше забило много бързо.
— Къде е майка ти? — попита тя. — Къде е отишла?
Бебето отвори очи. В погледа му нямаше страх.
— Нямаш ли майка и татко?
Бебето издуха балон от слюнка.
— Знае ли някой, че си тук?
Нора се огледа. Улицата беше празна, притихнала като в сън.
— Не — отговори сама на въпроса си тя. — Не биха те оставили тук сам-самичко.
Столчето можеше да се носи като бебешка люлка. От любопитство Нора вдигна дръжката и го повдигна от земята. Не беше много тежко, не повече от кошница с покупки.
„Преносимо“, помисли си тя и думата я накара да се усмихне.
На теория преспиването изглеждаше яка идея. Но сега, когато вече вървеше по Гинко стрийт, Джил усещаше как в нея се натрупва съпротива. Какво щеше да прави заедно с мисис Мафи цяла нощ? Идеята да си говори шепнешком първоначално ѝ беше изглеждала вълнуваща, като лагерници, нарушаващи вечерния час. Като си помислеше обаче, я поразяваше колко нечестно е това, като да поднесеш сладолед на някой при първата му вечер в клиника за отслабване.
„Хей, ето ти малко горещ фъдж! В лагера Загуби много ще ти хареса!“
Освен това не беше толкова доволна от изнасянето на Ейми, колкото очакваше. Не заради себе си — от известно време се бяха отчуждили — а заради баща си. Той се беше привързал доста към Ейми през последните няколко месеца и щеше да се натъжи от заминаването ѝ. Джил ревнуваше приятелството им и дори беше малко притеснена за него, но също така осъзнаваше колко много напрежение бе снело то от нея и колко много ще се нуждае от нея баща ѝ през идните дни и седмици.
„Не е много добър момент да го оставям сам“, помисли си тя, прехвърляйки спалния чувал от лявата в дясната си ръка, докато вървеше по Елм стрийт.
Спря рязко, стресната от нещо, което ѝ заприлича на пистолетен изстрел откъм „Бейли“. „Пиратка“, каза си, но по тялото ѝ премина студена тръпка, придружена от опустошителния образ на мъртвеца, който бе открила на Свети Валентин — течния ореол около главата му, широко отворените му очи и изумения поглед, безкрайните минути, които бяха прекарали заедно в очакване на полицията. Помнеше как му говори с успокоителен глас, сякаш беше още жив и имаше нужда от малко окуражаване.