„Просто пиратка…“
Не беше сигурна колко дълго е останала извърната на улицата в ослушване за втора експлозия, която така и не чу. Всичко, което знаеше, бе, че когато се обърна отново, към нея завиваше кола, движеше се тихо и твърде бързо, сякаш възнамеряваше да я подмине. Изравни се в последната секунда, връхлетя успоредно бордюра и спря меко — бял приус, обърнат в грешната посока.
— Хей, Джил! — повика я Скот Фрост от мястото на шофьора, докато затъмненият прозорец се смъкваше. От уредбата на колата се носеше песен на Боб Марли, онази за трите малки птички, и Скот се хилеше с обичайната си отнесена усмивка. — Къде се криеш?
— Никъде — отвърна тя с надеждата, че не изглежда толкова стресната, колкото се чувстваше.
Очите му се присвиха, докато проучваше спалния чувал в ръката ѝ, чантата за преспиването, преметната през гърдите ѝ. Адам Фрост се беше навел от мястото до шофьора, а идентичното му красиво лице стърчеше малко над и зад това на брат му.
— Бягаш от къщи, а? — попита Скот.
— Да — отвърна тя. — Май ще се присъединя към цирка.
Скот обмисли това няколко секунди, после одобрително се изкикоти.
— Страхотно — каза той. — Да те закараме?
Колата за бягството ѝ беше точно там, където трябваше да бъде. Отпред седяха двама мъже, така че Лори отвори задната врата и се качи. Ушите ѝ все още звънтяха от изстрела; имаше чувството, че е обвита в бученето, сякаш между нея, и останалия свят бе поставена твърда бариера от звук.
Така беше по-добре.
Осъзнаваше, че мъжете се взират в нея и се чудеше дали не е объркала нещо. След миг онзи на пасажерското място — беше загорял мъж — отвори жабката и извади прозрачен запечатващ се плик. Отвори го и го протегна.
„Правилно — помисли си тя. — Пистолета. Искат си пистолета.“
Повдигна го с два пръста, като телевизионен детектив и го пусна вътре, опитвайки се да не мисли колко трудно го беше измъкнала от ръката на Мег. Мъжът кимна делово и запечата плика.
„Доказателство — помисли си Лори. — Скрий доказателството.“
Шофьорът изглеждаше разстроен от нещо. Беше кръглолик младеж с малко изпъкнали очи и не спираше да се почуква по челото, като че ли напомняше на глупав човек да мисли. Лори не разбираше смисъла на жеста, докато другият мъж не ѝ подаде хартиени кърпички.
„Горката Мег — помисли си тя, докато поднасяше кърпичката към челото си. Почувства нещо мокро и лепкаво по хартията. — Горката смела Мег.“
Мъжът на пасажерското място продължаваше да ѝ подава кърпички, а шофьорът докосваше различни места на лицето си, за да ѝ покаже къде трябва да се избърше. Щеше да е по-лесно, ако просто се погледнеше в огледалото, но и тримата разбираха, че идеята не е добра.
Най-сетне шофьорът се извърна и запали колата, насочвайки я по „Лейкууд“ към булевард „Вашингтон“. Лори се отпусна на мястото си и затвори очи.
„Смела, смела Мег.“
След малко погледна през прозореца. Вече напускаха Мейпълтън и отиваха към Гифърд, вероятно се отправяха към Паркуей. Не знаеше какво следва после и не я интересуваше. Където и да беше крайната ѝ цел, щеше да отиде там и да чака края, своя и този на всички останали.
Не смяташе, че до него остава много.
Беемвето имаше вградено сателитно радио, което беше доста готино. Том бе опитал да го слуша няколко пъти, докато пътуваха от Кеймбридж, но трябваше да го пуска тихо, за да не притеснява бебето или да дразни Кристин. Сега можеше да го надуе, да преминава от старомоден хип-хоп през алтърнатив нейшън до носталгия по осемдесетте и Хеър метъл, ако почувства нужда от това. Избягваше канала „Джам Бенд“, тъй като сметна, че ще получи достатъчно от него, като стигне в Поконос.
Сега се чувстваше много по-малко разнебитен, отколкото беше на магистралата. Да избяга от Мейпълтън, беше трудната част. Продължаваше да се отдалечава от града, после губеше присъствие на духа и обръщаше в последната минута, за да провери бебето. Върна се три пъти, преди най-накрая да събере кураж да направи разрива, уверявайки сам себе си, че тя ще е добре. Беше я нахранил и преповил, преди да я остави, така че сметна, че вероятно ще спи два часа, а дотогава някой вече щеше да се е прибрал и щеше да се погрижи за нея или някой от съседите щеше да я чуе да плаче. Вероятно можеше да се обади на баща си от следващата спирка, за да му каже здрасти, все едно е съвпадение, просто за да се увери, че всичко е наред. Ако никой не му отговореше, можеше винаги да се обади на ченгетата от платен телефон и да съобщи анонимно за бебе, оставено на „Ловъл Терас“. Надяваше се да не се стига дотам.