Излезе от колата и се отправи по алеята към пътеката от сини камъни, която беше първият голям проект на Лори, след като се преместиха в къщата. Отдели му седмици — избира камъните, планира извивките, изкопа, подравни и доизглади терена — и резултатът я беше изпълнил с вълнение и гордост.
Кевин поспря в края на ливадата, за да се полюбува на светулките, които се издигаха като искри от тучната трева, осветяваха нощта в серия от неравномерни удивителни и превръщаха познатия пейзаж на „Ловъл Терас“ в екзотичен спектакъл.
— Красиво — каза той и в същия миг осъзна, че не е сам.
Някаква жена седеше в края на предните стъпала, обърната с лице към него. Изглежда, държеше нещо в ръцете си.
— Извинете? — каза той. — Кой е там?
Жената тръгна към него бавно, почти величествено. Беше руса и слаба, и му напомняше за някой, когото познава.
— Добре ли сте? — попита той. — Мога ли да ви помогна?
Жената не отговори, но сега беше достатъчно близо, за да познае Нора. Бебето в ръцете ѝ беше напълно непознато, каквито бяха бебетата, когато ги видиш за първи път, преди да им дадеш име и да ги приветстваш в живота си.
— Виж какво намерих — каза му тя.
Благодарности
Смятам се за късметлия, че мога да благодаря на обичайните заподозрени — Елизабет Байър, Мария Маси, Дори Вайнтрауб и Силви Рабино — че бяха с мен в това Неочаквано заминаване и за напътствията им по пътя. Благодаря още на Мари, Нина и Люк за всеки един ден.