И все пак Кевин наистина искаше тя да е част от парада, да демонстрира по някакъв начин, че все още признава изискванията на семейството и общността, че все още обича и уважава баща си и би направила това, което ще го ощастливи. Тя разбираше ситуацията абсолютно ясно — той знаеше това — но по някаква причина не можеше да се принуди да му сътрудничи. Това, разбира се, го наскърбяваше, но целият гняв, който чувстваше към дъщеря си, винаги се съпътстваше от автоматично извинение, лично признаване на всичко, през което тя бе преминала, и на това, колко малко бе по силите му да ѝ помогне.
Джил беше очевидец и не му беше нужен психолог, за да му е ясно, че ще се бори с това до края на живота си. Тя и Джен бяха заедно на четиринайсети октомври, две нахилени млади момичета на кушетката, които ядяха претцели и гледаха клипове в Ютюб на лаптопа. И после, за един миг, колкото е нужно да щракнеш с мишката, едната от тях я нямаше, а другата пищеше. Хората продължаваха да изчезват пред очите ѝ през следващите месеци и години, макар и не толкова драматично. По-големият ѝ брат замина за колежа и никога не се върна у дома. Майка ѝ напусна къщата и даде обет за мълчание. Остана само баща ѝ, объркан мъж, който се опитваше да помогне, но никога не успяваше да намери правилните думи. И как можеше, когато бе също толкова загубен и неразбиращ като нея.
Кевин не беше изненадан, че Джил е ядосана или депресирана, или че се бунтува. Тя имаше пълно право на това, че и повече. Единственото, което го изненадваше, бе, че тя все още е там, че все още споделя къщата с него, макар че можеше лесно да избяга с Босоногите или да се метне на един автобус към непознати територии. Много деца го правеха. Тя изглеждаше различно, разбира се, гологлава и обсебена, като че ли искаше и абсолютно непознатите да разберат точно колко зле се чувства. Но понякога, когато се усмихваше, Кевин имаше чувството, че дълбоко в нея същността ѝ все още е жива, все още е мистериозно непокътната въпреки всичко. Точно тази друга Джил, в която никога не бе получила шанса да се превърне, той се надяваше да открие на закуска тази сутрин, а не истинската, която познаваше твърде добре, момичето, свито на леглото, след като се беше прибрало твърде пияно или надрусано, за да се постарае да си махне грима.
Той си помисли дали да не звънне отново, когато наближиха „Ловъл Терас“, скъпата задънена улица, в която той и семейството му се бяха преместили преди пет години, във време, което сега изглеждаше отдалечено и нереално като ерата на джаза. Колкото и да искаше да чуе гласа на Джил обаче, чувството му за благоприличие го сдържаше. Просто не смяташе, че това ще е правилно, кметът да си бъбри по мобилния телефон насред парада. Освен това, какво щеше да ѝ каже?
Здравей, скъпа. Минавам край нашата улица, но не те виждам…
Още преди да изгуби жена си заради тях, Кевин беше развил неохотно уважение към Грешните отломки. Преди две години, когато ги забеляза за първи път, той ги прие за безвреден възнесенски култ, група сепаратисти фанатици, които искаха само да бъдат оставени да скърбят и медитират сами на спокойствие чак до Второто пришествие или каквото там чакаха (той все още не беше наясно с теологията им, а не беше сигурен, че и те самите са). Изглеждаше му дори логично, че съсипани хора като Розали Сасман могат да намерят утеха, като се присъединят към тях, като се отдръпнат от света и дадат обет за мълчание.
По онова време изглеждаше, че Грешните отломки се бяха появили от нищото, спонтанна реакция на една безпрецедентна трагедия. Отне му известно време, за да осъзнае, че подобни групи се формират из цялата страна и се свързват в свободна национална мрежа, като всеки участник се придържа към общи основни правила — бели дрехи и цигари, двучленни екипи за наблюдение — но се управляваха без особен организиран надзор или външна намеса.
Въпреки монашеския си вид, мейпълтънският клон бързо се доказа като амбициозна и дисциплинирана организация с вкус към гражданското неподчинение и политическия театър. Членовете му не само отказваха да плащат данъци или такси, но пренебрегваха много местни наредби в имота си на Гинко стрийт, натъпкани в домове за едно семейство, не се подчиняваха на съдебните разпоредби и предупреждения за възбрана и строяха барикади, за да държат властите далече. Стигна се до серия конфронтации, при една от които беше застрелян член на „Грешните отломки“, който хвърляше камъни по полицаите, докато те се опитваха да изпълнят заповед за обиск. Симпатиите към „Грешните отломки“ се уталожиха след нескопосания набег, който доведе до оставката на полицейския началник и до мащабен отлив на подкрепа за тогавашния кмет Малвърн, с чието одобрение бе извършена операцията.