А сега беше тук и се опитваше да прави точно това, но Мег беше в съседната стая, толкова близо, че невъзможността да говорят ѝ се струваше абсурдна и почти жестока. Беше трудно да е сама при тези обстоятелства, но беше дори по-непосилно, когато знаеше, че не е нужно да е така; беше необходимо само да изрита одеялото и да се промъкне по коридора. Защото не се съмняваше ни най-малко, че Мег е напълно будна в този момент и мисли за абсолютно същото като нея, противи се на същото изкушение.
Беше лесно да се държат както трябва в лагера, където имаше толкова много хора, толкова много наблюдателни очи. В аванпоста нямаше кой да ги спре да правят каквото си поискат, нямаше кой да забележи, освен Гюс и Джулиан, които не бяха в позиция да ги критикуват. Те споделяха големия апартамент на приземния етаж — в него имаше двойно легло и джакузи в свързаната баня — и на Лори понякога ѝ се струваше, че чува гласовете им късно през нощта, крехки мехурчета говор, които се издигаха през смълчаната къща и се пукаха точно преди да достигнат слуха ѝ.
„За какво си говорят? — чудеше се тя. — Дали говорят за нас?“
Не би ги обвинявала, дори да беше така. Ако тя и Мег бяха заедно, сигурно щяха да си говорят за Гюс и Джулиан. Не да се оплакват — нямаше за какво толкова — а просто да разменят впечатления, както човек правеше, когато в живота му влязат нови хора и не е съвсем сигурен какво ще излезе от това.
Изглеждат сладури, помисли си тя, макар и може би малко твърде самоангажирани и себелюбиви. Можеха и да са малко властни, но Лори подозираше, че това отношение е повече случайно съвпадение на обстоятелствата, отколкото недостатък в характера им. Те са били единствените обитатели на аванпост 17 цял месец преди Лори и Мег да пристигнат и естествено бяха започнали да мислят за мястото като за свое и да приемат, че новодошлите ще трябва да се съобразяват с правилата, които те бяха установили. Принципно Лори не смяташе, че това е честно — Грешните отломки бяха организирани на базата на равнопоставеността, а не на старшинството — но тя реши, че ще изчака малко, преди да повдигне въпроса за вземането на решения.
Освен това правилата в къщата не бяха особено тежки. Единственото, което ѝ причиняваше лично неудобство, бе забраната да се пуши на закрито — тя обичаше да започва деня си с цигара в леглото — но нямаше намерение да се опитва да променя това. Политиката беше възприета заради Гюс, който страдаше от тежка астма. Дишането му често беше затруднено и само преди един ден бе получил силен пристъп, точно насред вечерята, скочи от масата с паникьосано изражение, като се давеше и хриптеше, сякаш току-що бе изваден от дъното на басейн. Джулиан се втурна в стаята им, донесе инхалатора и разтри гърба на Гюс няколко минути след това, докато дишането му не се нормализира. Беше ужасно за гледане и ако това, Лори да пуши в патиото, му осигурява малко облекчение, тя с готовност щеше да направи тази жертва.
В интерес на истината, тя бе благодарна за възможността да практикува какъвто и да е вид себеотрицание, защото аванпостът не предлагаше много в това отношение. Животът тук бе толкова по-лесен, отколкото в лагера. Храната беше в изобилие, макар и не изтънчена — предимно паста и боб, както и консервирани зеленчуци — а термостатът бе нагласен на цивилизованите седемнайсет градуса. Можеха да си лягат когато поискат, и да спят колкото поискат. Колкото до работата, сами определяха работното си време и сами попълваха докладите си.
Беше притеснително удобно, което бе една от причините Лори да се опитва толкова усилено да поддържа дистанция от Мег, да не се поддаде на лесната рутина на приятелството. Беше достатъчно лошо, че ѝ е топло и е нахранена и че е свободна да прави каквото ѝ харесва. Ако на всичкото отгоре беше и щастлива, ако имаше добър приятел, който да ѝ прави компания нощем, какъв изобщо беше смисълът да бъде с Грешните отломки? Защо просто не се върнеше в голямата си къща на „Ловъл Терас“ при съпруга и дъщеря си, защо не носеше отново хубави дрехи, защо не подновеше членството си в Мейпълтънския фитнес клуб, не наваксаше с изпуснатото по телевизията, не предекорираше хола, не готвеше интересни ястия със сезонни продукти, не се преструваше, че животът е добър и светът не е разрушен?
Все пак не беше твърде късно.
— С нас си вече от доста време — каза ѝ Пати Левън в края на срещата им миналата седмица. — Не мислиш ли, че е време да стане официално?
Пликът, който притисна към ръката на Лори, съдържаше един-единствен лист хартия, съвместна молба за развод. Лори бе попълнила празните полета, бе отбелязала необходимите кутийки и бе подписала от свое име в графата, отделена за ищеца. Всичко, което оставаше, бе да занесе формуляра на Кевин и да го накара да подпише своята част. Нямаше причина да вярва, че той ще възрази. Как би могъл? С брака им бе свършено — беше връхлетян от това, което щатът наричаше „непоправим провал“ — и двамата го знаеха. Молбата беше просто правна формалност, бюрократично заявление на очевидното.