Тогава какъв беше проблемът? Защо пликът все още лежеше на скрина и тежеше толкова силно на съвестта ѝ, че сякаш блестеше в мрака?
Лори не беше наивна. Тя разбираше, че „Грешните отломки“ има нужда от пари, за да оцеляват. Толкова голяма и амбициозна организация не можеше да се управлява без сериозни разходи — всички тези хора се нуждаеха от храна, подслон и медицински грижи. Трябваше да се придобият нови имоти, а старите да се поддържат. Цигари. Превозни средства. Компютри, правни съвети, обществено присъствие. Сапуни, тоалетна хартия, какво ли не. Имаше и още.
Естествено, от членовете се очакваше да допринасят с каквото могат. Ако всичко, което имаш, е чекът от социалната осигуровка, това и даваш. Ако всичките ти земни притежания се изчерпват с ръждясал стар олдсмобил с лош заглушител, Грешните отломки можеха да използват и него. А ако си имал достатъчно късмет да си женен за успешен бизнесмен, защо да не разтрогнеш този съюз и да не дариш своя дял от собствеността за каузата?
Защо не, наистина?
Тя не беше съвсем сигурна за колко пари става въпрос — адвокатите щяха да изчислят това. Само къщата струваше около милион — бяха платили милион и шестстотин хиляди за нея, но това беше преди пет години, преди пазарът да се насити — а различните пенсионни и инвеститорски сметки сигурно бяха за поне още толкова. Какъвто и да бе крайният резултат, петдесет процента от него щеше да е сериозен разход, достатъчно голям, че Кевин да обмисли продажба на къщата, за да плати задълженията си.
Лори искаше да изпълни дълга си към „Грешните отломки“, наистина искаше. Но мисълта да иде там, да звънне на входната врата и да помоли Кевин за половината от всичко, на което бе обърнала гръб, я изпълваше със срам. Тя се бе присъединила към „Грешните отломки“, защото нямаше избор, защото това беше единственият път, който имаше смисъл за нея. В този процес бе изгубила семейството и приятелите си, и мястото си в общността, цялата утеха и сигурност, която се купуваше с пари. Това беше нейно решение и тя не съжаляваше за него. Но Кевин и Джил също бяха платили висока цена и не бяха получили нищо в замяна. Изглеждаше алчно — непристойно — неочаквано да се появи на вратата им с протегната ръка, молеща за още.
Сигурно се беше унесла, защото се събуди рязко от присъствието на някакво движение наблизо.
— Лори? — прошепна Мег. Нощницата ѝ излъчваше призрачно сияние на вратата. — Будна ли си?
— Нещо не е наред ли?
— Не чуваш ли?
Лори се заслуша. Помисли, че долавя приглушен звук, тихо ритмично потропване.
— Какво е това?
— В моята стая е по-силно — обясни Мег.
Лори стана от леглото, обви голите си ръце около себе си заради хладината и последва Мег по късия коридор в другата спалня. В тази част на къщата беше по-светло, проблясъците на уличните лампи се просмукваха откъм Паркър Роуд. Мег се приведе над старомодния радиатор, тумбесто сиво нещо с ноктести крака като стара вана, и махна на Лори да дойде.
— Аз съм точно над тях — каза тя.
Лори наклони глава и постави ухото си достатъчно близо до метала, че да усети слабата остатъчна топлина, която излъчваше.
— Продължава от доста време.
Сега звукът беше по-ясен, като че ли от радиоприемник. Потропването вече не беше слабо и тайнствено. Беше съвсем ясен удар на дъска в стената и полутонове от протестиращите пружини. Тя можеше да чуе и гласове, един дрезгав и монотонен — който непрекъснато повтаряше „мамка му“ — и един висок и с по-разнообразен речник — „о“, „боже“ и „Исусе“, и „моля те“. Лори не беше сигурна кой е на Гюс и кой на Джулиан, но беше доволна да чуе, че никой не страда от липса на въздух.
— Как ще успея да заспя? — настойчиво я попита Мег.
Лори не искаше да говори. Знаеше, че трябва да бъде скандализирана или поне разстроена от това, което чуваше — Грешните отломки не разрешаваха секса между членовете си, хомо- или хетеросексуални — но в този момент не чувстваше нищо друго освен смутена изненада и малко повече заинтересуваност, отколкото ѝ се щеше да признае.