Тръгна към вратата, потискайки изкушението да си вземе сладка.
— Сигурен ли си, че не искаш ботуши? — попита го Марчела. — Терънс трябва да има един допълнителен чифт.
— Всичко е наред. Така ми е добре.
— Забавлявай се — извика Кристин след него. — Кажи на хипитата „здрасти“ от мен.
Беше влажен, сив, не особено студен февруарски следобед. Том се отправи на изток от Братъл, като се опитваше да не мисли много за ботушите на Терънс Фолк. Ако бяха като палтото му или като свръхолекотените му мистериозно загряти ръкавици, вероятно щяха да са пригодени да предпазят от вкочанясване и антарктическа експедиция. Един обикновен зимен ден щеше да е нищо за ботуши като тези. Дори нямаше да е необходимо да гледаш къде вървиш.
„Но не — самоизмъчваше се той, като прескачаше архипелага от кишави локви по Апълтън стрийт. — Трябваше да го направя по трудния начин.“
Поне разполагаше с гумените си джапанки. Това беше всичко, което позволяваха да се носи Босоногите в Ню Ингланд при сняг. Не ботуши, не обувки, не маратонки, нито дори сандали тева — само обикновени гумени джапанки, които бяха по-добре от нищо, но не много. Наскоро беше видял двойка маниаци да носят пластмасови торбички — крепяха ги с гумени връвки около глезените — но тази модификация бе широко презирана около Харвард Скуеър.
В Калифорния често се твърдеше, че босите крака с времето загрубявали и ставали „като обувки“, но никой не вярваше на това в Бостън, не и посред зима. Петите ти ставаха мазолести след няколко месеца, това поне беше вярно, но пръстите никога не се приспособяваха към студа. И нямаше значение какво друго носиш — ако краката ти измръзнеха, останалата част от тялото не беше по-добре.
Но в оплакването нямаше смисъл, защото цялото страдание на Том в това отношение бе самоналожено и абсолютно излишно. Той бе завършил мисията си, бе доставил Кристин непокътната в нейния нов удобен дом, при тази щедра двойка, която бе обещала да се грижи за нея, колкото е необходимо за мистър Гилкрест да разреши правните си затруднения. Нямаше какво да спре Том да изтрие мишената от челото си, да сложи обувки на краката си и да продължи с живота. Но по някаква причина той не можеше да направи това.
Кристин не се бе поколебала. В нощта, когато пристигнаха у семейство Фолк, тя потъна в банята веднага след вечеря и си взе дълъг горещ душ. Когато се появи, челото ѝ беше чисто, лицето ѝ бе порозовяло и дълбоко облекчено, сякаш споменът за пътя беше просто лош сън, който тя с удоволствие бе отмила. Оттогава се излежаваше в къщата — пищно реновирана викторианска сграда на Феъруедър стрийт — в дрехи за бременни от органичен памук. В опит да поправят вредата, нанесена от месеците, изложени на природните стихии, семейство Фолк бяха уредили домашно посещение от корейски педикюрист, макар че накараха Кристин да носи маска, за да предпази себе си и бебето от евентуално опасни изпарения. Последваха посещения и от масажист, специалист по дентална хигиена, диетолог и сестрата акушерка, която щеше да асистира при, както всички се надяваха, домашното раждане.
Всички тези специалисти бяха отдадени последователи на Холи Уейн и всички се отнасяха към Кристин като към царска особа, сякаш имаха рядката привилегия да пилят ноктите ѝ или да изстъргват зъбния ѝ камък. Терънс и Марчела бяха най-раболепни. Те на практика коленичиха в краката на Кристин, когато тя пристъпи в дома им, поклониха ѝ се толкова дълбоко, че челата им удариха в пода. Кристин беше очарована от цялото това внимание, щастлива да се върне към живота, с който бе свикнала като съпруга номер четири, специалната жена, избрания съсъд на мистър Гилкрест.
За Том беше различно. Присъствието му около тези истински вярващи само му показа още по-ясно, че вече не е част от тях, че не му е останало старо Аз, което да възстанови. Холи Уейн беше част от живота му, с която бе свършено, а следващата фаза още не беше започнала и той нямаше и най-бегла идея каква ще бъде. Може би затова чувстваше толкова неохота да свали дегизировката си: фалшивата идентичност на Босоног беше единствената, с която разполагаше.
Но имаше и нещо друго. Той бе щастлив, докато бяха на път, по-щастлив, отколкото осъзнаваше. Пътешествието им беше дълго и понякога мъчително — бяха нападнати с нож в Чикаго и почти измръзнаха до смърт в една виелица в Западна Пенсилвания — но след като всичко бе зад гърба им, му липсваха вълнението и близостта, която споделяше с Кристин. Бяха добър екип, най-добри приятели и тайни агенти, импровизиращи пътя си през континента и справящи се творчески с всички препятствия, които им се изпречеха.