Маскировката, която бяха избрали, се оказа по-добра, отколкото си представяха. Където и да отидеха, срещаха местни Босоноги, които се отнасяха с тях като със семейство, осигуряваха им храна и превоз, а често и ги подслоняваха. Кристин се разболя в Харисбърг и те прекараха три седмици в порутена обща къща близо до щатския капитолий, хранеха се с ориз и боб от общите запаси и спяха заедно на кухненския под. Не станаха любовници, но имаше няколко доста близки ситуации, сутрини, в които се събуждаха в прегръдките си и им трябваха няколко секунди да си припомнят защо това е лошо.
Докато бяха на път, рядко говореха за мистър Гилкрест. С минаването на седмиците той се превърна в абстракция, във все по-мъглива фигура от миналото. Имаше дни, когато Том изобщо забравяше за него, когато не можеше да не мисли за Кристин като за своя приятелка, а за бебето — като за свое дете. Позволи си да си представя, че тримата са семейство, че скоро ще се установят и ще изградят общ живот.
„Всичко зависи от мен — повтаряше си той. — Трябва да се грижа за тях.“
При семейство Фолк обаче тази фантазия умря от срам. Мистър Гилкрест беше навсякъде, бе невъзможно да го пренебрегнеш, камо ли да го забравиш. Във всяка стая имаше негови снимки, включително гигантска фотография, прикрепена към тавана на луксозния апартамент, точно над леглото на Кристин, така че той да е първото нещо, което види, когато се събуди сутрин. Където и да идеше, Том можеше да усети усмивката на великия мъж, който му се подиграваше и му напомняше кой е истинският баща. Образът, който мразеше най-много, бе плакат в рамка на приземния етаж, на стената до сгъваемия диван, където спеше — раздвижена снимка на Холи Уейн на външна сцена с един триумфално вдигнат юмрук и с димящо от сълзите лице.
„Ти, кучи сине — мислеше Том непосредствено преди лягане и веднага след събуждане, — не я заслужаваш.“
Знаеше, че трябва да се махне от къщата и от това лице, но не можеше да се принуди да го направи. Не можеше просто да си тръгне от Кристин и да я изостави на Фолк. Не и когато бяха прекарали толкова време заедно, а терминът ѝ бе само след десет седмици. Най-малкото, което можеше да направи, бе да стиска зъби, докато бебето се появи, да бъде полезен по всеки възможен начин.
„Мандрейк“ беше кофишоп на приземния етаж на Маунт Обърн стрийт и главна събирателна точка на Босоногите на Харвард Скуеър. Като „Елмърс“ в Хейт, то бе собственост и се управляваше от хора от движението и изглежда, въртеше оживен бизнес не само с билкови чайове и пълнозърнести мъфини, но и с трева и гъби, както и с киселина, или поне ако човек знаеше към кого да се обърне и как да си поръча.
Том получи чай с мляко от изпадналото в наркотичен екстаз дете зад тезгяха — персоналът носеше тениски с надпис „Без обувки сте? Обичаме ви!“ — и после огледа претъпканото помещение за свободно място. Повечето от масите бяха заети от Босоноги, но имаше и няколко редови граждани и гост академици, разпръснати сред тях, външни хора, които или бяха влезли погрешка, или се наслаждаваха на носталгичното наркотично въздействие, което произлизаше от близостта с музиката на „Грейтфул Дед“, боядисаните лица и немитите тела.
Еги помаха на Том от масата си в един ъгъл — невъзможно бе да пропуснеш плешивата му глава в това море от космати хора — където беше зает с поредния маратон по табла с Кермит, най-стария босоног пич, когото Том бе срещал. Единственият им зрител беше непознато русо момиче на възрастта на Том.
— Ей, Северняко! — провикна се Еги. — Уби ли някое карибу?
Том му показа среден пръст, докато си издърпваше стол. Търпеше много майтапи в „Мандрейк“ заради зимната екипировка, която бе взел назаем от Терънс Фолк, която беше с няколко степени по-луксозна, отколкото боклуците от магазините за преоценени стоки, носени от повечето посетители.
Кермит се зазяпа в Том със смътния интерес на постоянно дрогираните. Имаше дълга, мазна, жълтеникавосива коса, която обичаше да реши с пръсти, когато изпаднеше в дълбок размисъл. Слуховете твърдяха, че бил професор по английски в Бостънския университет.
— Знаеш ли как трябва да те наричаме? — каза той. — Джек Лондон.
Връчването на прякори беше сериозна работа в „Мандрейк“. За няколкото седмици, от които се мотаеше тук, Том вече бе наричан Фриско, Ваше Превъзходителство и напоследък Северняк. Рано или късно, помисли си той, някое име щеше да се задържи.
— Джек Лондон. — Еги промърмори името, опитвайки звученето му. — Харесва ми.