— Бяхме взели камерата, но по някаква причина не се сетихме да я включим — продължи тя. — Сега съм дори доволна. Защото, ако имахме запис на този ден, просто щях да го гледам през цялото време. Щях да живея пред телевизора и да го превъртам до безкрай.
По някакъв начин обаче споменът за онзи ден я накарал да си спомни и за друг ден, една ужасна събота през миналия март, когато цялото семейство било на легло от стомашен вирус. Сякаш всеки път когато се извърнела, някой друг повръщал, и то невинаги в тоалетната. Къщата воняла, децата виели, а кучето не спирало да скимти да го пуснат навън. Нора не можела да стане от леглото — тресяло я, ту потъвала, ту изплувала от делириума, а и Дъг не бил по-добре. За един кратък период следобеда си помислила, че може би умира. Когато споделила този страх със съпруга си, той просто кимнал и казал: „Добре“. Били толкова болни, че нямали сила дори да вдигнат телефона и да потърсят помощ. В някакъв момент вечерта, когато Ерин лежала между тях, с втвърдена от засъхнало повръщано коса, Джереми влязъл при тях и посочил през сълзи към крака си. Уди се изака в кухнята — казал той. — Уди се изака и аз стъпих в него.
— Беше адско — каза Нора. — Точно това си повтаряхме: Това е истински ад.
Разбира се, преодолели вируса. След няколко дни всички били отново здрави и къщата била горе-долу приведена в ред. Но от този ден те смятали семейния маратон по повръщане за най-ниската точка в живота си, за пълния разгром, който установил някои приоритети. Ако мазето се наводняло или Нора получела глоба за паркиране, или пък Дъг загубел клиент, те винаги си припомняли, че нещата може да са и много по-лоши.
— Е, казвахме си, поне не е толкова зле като онзи път, когато всички бяхме болни.
Някъде в този момент от речта на Нора Грешните отломки най-сетне се появиха, изникнаха накуп от рехавата горичка, която ограждаше западната страна на парка. Бяха може би двайсетина, облечени в бяло, вървящи бавно към сбирката. Първоначално изглеждаха като неорганизирана тълпа, но докато се приближаваха, започваха да формират хоризонтална линия. Конфигурацията им напомни на Кевин група за претърсване. Всеки от тях носеше парче от плакат с една-единствена нарисувана черна буква и когато се приближиха на един хвърлей разстояние от сцената, спряха и вдигнаха плакатите си над главите. Заедно, разкривената редица от букви съставяше думите: СПРЕТЕ ДА СИ ХАБИТЕ ДЪХА.
Недоволен ропот се надигна от тълпата, която не одобряваше прекъсването или отношението. Почти цялата полиция беше на церемонията и след миг несигурност, няколко полицаи тръгнаха към натрапниците. Началник Родригес беше на сцената и точно когато Кевин се надигаше, за да се посъветва с него за това, доколко е разумно да се провокира конфронтация, Нора се обърна към полицаите.
— Моля ви, не ги закачайте. Те не пречат на никого.
Полицаите се поколебаха, после спряха, след като получиха сигнал от началника си. От мястото си Кевин имаше добра гледка към протестиращите и вече знаеше, че жена му е сред тях. Не беше виждал Лори от два месеца и бе поразен колко много е отслабнала, сякаш бе избягала във фитнес център, а не във възнесенски култ. Косата ѝ беше по-сива, отколкото я помнеше — Грешните отломки не се грижеха особено за външния си вид — но като цяло изглеждаше странно млада. Може би беше заради цигарата в устата ѝ — Лори пушеше в началото на връзката им, но жената, която стоеше пред него с вдигната буква „Н“ високо над главата, му напомняше повече на момичето в колежа, което обичаше забавленията, отколкото на унилата понапълняла жена, която го напусна преди шест месеца. Въпреки обстоятелствата, той почувства неоспорим спазъм на желание, реално и доста иронично раздвижване в слабините си.
— Не съм алчна — продължи Нора, подхващайки отново нишката на речта си. — Не се моля за този идеален ден на плажа. Дайте ми онази ужасяваща събота, когато всички бяхме болни и жалки, но живи и заедно. Точно сега това ми звучи като рай. — За първи път, откакто бе започнала да говори, гласът ѝ се пречупи от емоциите. — Бог да ни благослови, тези, които сме тук, и онези, които не са. Всички ние сме преживели много.
Кевин се опита да улови погледа на Лори през продължителните и някак предизвикателни аплодисменти, които последваха, но тя отказа дори да погледне в неговата посока. Той се опита да се убеди, че тя прави това против волята си — все пак беше обградена от двама едри брадати мъже, един от които приличаше малко на Нийл Фелтън, човека, който някога притежаваше гурме пицарията в центъра. Щеше да е успокоително да мисли, че тя е била инструктирана от висшестоящите да не се поддава на изкушението да общува дори мълчаливо със съпруга си, но той знаеше дълбоко в себе си, че това не е вярно. Лори можеше да погледне към него, ако искаше, можеше поне да отбележи присъствието на човека, с когото бе обещала да прекара живота си. Тя просто не искаше.