Когато мислеше за това по-късно, той се чудеше защо не беше слязъл от сцената, не бе отишъл там и не бе казал: „Хей, мина доста време. Изглеждаш добре. Липсваш ми“. Нищо не го спираше. И все пак бе останал на стола, не бе направил абсолютно нищо, докато хората в бяло не свалиха буквите си, не се обърнаха и не потънаха в гората.
Цял клас като Джил
Джил Гарви знаеше колко е лесно да обвиеш липсващите в романтичен ореол, да се преструваш, че са били по-добри, отколкото в действителност, някак по-висши от загубеняците, оставени на земята. Тя беше наблюдавала процеса отблизо в седмиците след четиринайсети октомври, когато всякакви хора — предимно възрастни, но също и деца — ѝ разказваха какви ли не щуротии за Джен Сасман, която всъщност не беше нищо особено, обикновен човек, може би малко по-красива от други момичета на нейната възраст, но определено не беше ангел, твърде добър за този свят.
Бог искаше компанията ѝ — казваха те. — Липсваха му сините ѝ очи и красивата ѝ усмивка.
Джил осъзнаваше, че те имат добри намерения. Тъй като беше от така наречените очевидци, единственият друг човек в стаята по време на заминаването на Джен, хората често я третираха със страховита нежност — сякаш беше скърбящ роднина, сякаш тя и Джен бяха станали сестри постфактум — и със странно уважение. Никой не я слушаше, когато се опитваше да им обясни, че всъщност не е станала свидетел на нищо и че е също толкова неосведомена, колкото са и те. В онзи съдбовен момент тя гледаше Ютюб, някакво тъжно, но смешно видео на малко дете, което си удряше главата и се преструваше, че не боли. Сигурно го беше гледала три или четири пъти последователно и когато най-накрая вдигна поглед, Джен я нямаше. Мина дълго време, преди Джил да разбере, че тя не е в тоалетната.
Горкото момиче — настояваха хората. — Сигурно ти е много трудно да загубиш най-добрата си приятелка по този начин.
Другото, което никой не искаше да чуе, беше, че тя и Джен вече не бяха най-добри приятелки, а Джил се съмняваше, че изобщо някога са били, макар че използваха тази фраза през годините, без да я обмислят много: моята най-добра приятелка Джен, моята най-добра приятелка Джил. Техните майки бяха най-добри приятелки, не те. Момичетата се мъкнеха заедно, защото нямаха друг избор (в този смисъл наистина бяха като сестри). Ходеха с една кола до училище, спяха в къщите си, отиваха на общи семейни ваканции и прекарваха безброй часове пред телевизора и компютъра в убиване на време, докато майките им пиеха чай или вино в кухнята.
Импровизираният им съюз беше изненадващо продължителен, продължи през цялото време отпреди детската градина до средата на осми клас, когато Джен претърпя неочаквана и тайнствена метаморфоза. Един ден тя имаше ново тяло — или поне така се стори на Джил — на следващия ден имаше нови дрехи, а на по-следващия ден и нови приятели, група красиви и популярни момичета, водени от Хилари Бийрдън, която Джен беше обявила, че презира. Когато Джил я попита защо общува с хора, които сама бе обвинила, че са плитки и противни, Джен само се усмихна и каза, че всъщност били доста приятни, когато ги опознаеш.
Не се държеше гадно. Никога не излъга Джил, нито каза нещо зад гърба ѝ. Просто бавно се отдалечи в различна, по-недостъпна орбита. Положи символични усилия да включи Джил в новия си живот, като я покани (най-вероятно инструктирана от майка си) на еднодневно пътуване до плажната вила на Джулия Хороуиц, но това само направи пропастта между тях по-очевидна от преди. Джил се чувстваше чужда през целия следобед, бледа и плаха натрапница, в своя безнадежден цял бански, докато гледаше с мълчаливо смущение как красивите момичета се възхищаваха на бикините си, сравняваха изкуствения си тен и пращаха съобщения на момчета от бонбонените си телефони. Онова, което я изуми най-много, беше колко удобно, изглежда, се чувства Джен в тази среда, колко плавно се слива с останалите.