— В аванпост 17 има красива традиция — каза им директорката. — Надявам се, че вие двете ще я продължите.
— Ще направим всичко по силите си — обеща Лори, макар че не беше съвсем сигурна каква е тази традиция или как тя и Мег могат да я продължат.
Пати Левън, изглежда, долови несигурността ѝ.
— Гюс и Джулиан са герои — каза тя със строг и тих глас. — Трябва да почетем жертвата им.
— Гюс ли? — попита Мег. — И той ли е бил убит?
— Гюс е добре. Той е много смел мъж. Ние се грижим много добре за него.
— Какво е направил? — попита Мег, изразявайки на глас объркването на Лори. Всичко, което знаеха, бе, че Гюс не се върна у дома в нощта, когато Джулиан беше убит, и полицията все още го търсеше. — Каква е неговата жертва?
— Той обичаше Джулиан — отвърна директорката. — Представете си куража, който му е бил нужен, за да направи онова, което направи.
— Какво е направил? — попита Мег отново.
— Направи това, което поискахме от него.
Неочаквано Лори се почувства замаяна, сякаш щеше да припадне. Спомни си как се бе привеждала над радиатора през онези студени зимни дни, как слушаше безсрамните, почти отчаяни звуци, които Гюс и Джулиан издаваха в голямата спалня, сякаш не се интересуваха от нищо друго.
Пати Левън засмука цигарата си, взирайки се дълго в Мег, а после прехвърли погледа си върху Лори, изпълвайки пространството между тях с облак сивкав дим.
— Светът отново заспа — каза тя. — Наш дълг е да го събудим.
Кевин знаеше, че щеше да е пресилено да чете вестника с включен телевизор и отворен лаптоп, докато яде сандвича си преди играта, но не беше толкова лошо, колкото изглеждаше. Всъщност не използваше лаптопа — само обичаше да му е подръка, в случай че почувстваше нужда да провери имейла си — нито пък четеше истински вестника. Просто го преглеждаше, упражняваше очите си, като ги оставяше да се реят из страниците и през заглавията в бизнессекцията, без да възприемат никаква информация. Колкото до телевизора, това беше просто шумов фон, илюзия за компания в празната къща. Всичко, за което мислеше, беше самият сандвич, пуйка и чедър върху тесто, малко горчица и маруля, неизискано, но идеално съчетание.
Почти беше приключил, когато Джил се появи на задната врата и спря в антрето, за да пусне тежката си раница на пода. Сигурно е била в библиотеката, помисли си той. Напоследък правеше само това, за да е сигурна, че няма да си е вкъщи, преди Ейми да е тръгнала за работа. Бяха изчислили прибирането и заминаването си така, че поне през работните дни никога да не се засичат в къщата, освен ако едната не спеше, макар и двете да настояваха, че се разбират много добре.
Той се усмихна глуповато, когато Джил влезе в кухнята, в очакване да го подразни заради мултимедийната му закуска, но тя дори не я забеляза. Беше твърде заета да се мръщи на телефона си, изглеждаше изненадана и впечатлена едновременно.
— Хей — каза му. — Чу ли за Холи Уейн?
— Какво става?
— Пледирал е виновен.
— По кои обвинения?
— По цял куп — отвърна тя. — Изглежда, че ще отсъства дълго време.
Кевин събуди лаптопа и провери новините. Историята беше най-отгоре. ХОЛИ УЕЙН ПРИЗНАВА: ИЗКЛЮЧИТЕЛНАТА MEA CULPA НА ЕДИН ОПОЗОРЕН ЛИДЕР. Той кликна на линка и започна да чете:
Изненадваща сделка… Прокурорите препоръчват двайсетгодишна присъда… Възможност за предсрочно освобождаване след дванайсет… „След като момчето ми изчезна, му изпуснах края… Всичко, което исках, бе да помагам на страдащите хора, но властта ми завъртя главата… Възползвах се от толкова много уязвими деца… предадох жена си и паметта на сина си, да не говорим за доверието на младите хора, които ме потърсиха за изцеление и духовно напътствие… Особено на момичетата… Те не бяха мои съпруги, те бяха мои жертви… Исках да съм свят човек, но се превърнах в чудовище.“
Кевин се опита да се концентрира върху думите, но очите му продължаваха да се отклоняват към снимката, придружаваща историята, твърде познатата фотография на подпухнал, небръснат мъж в горнище на пижама. Той с изненада осъзна, че не изпитва облекчение, нямаше никакво отмъстително удоволствие при мисълта за това, че Холи Уейн ще гние в затвора. Всичко, което чувстваше, бе тъпа тръпка на симпатия, нежелано усещане за родство с мъжа, който бе разбил сърцето на сина му.