След известно време започна да усеща, че е неизбежно, почти математическо — тя се опитваше да запълни вакуума в живота си, а Холи беше единственият приемлив кандидат. Толкова беше шокирана да я види през онзи ден, изглеждаше толкова унесена и мечтателна в белите си дрехи, толкова различна от жизнената жена, която помнеше. „Моля те, прати ми имейл, ако искаш да поговорим за каквото и да е!“ Е, Джил искаше да говори за много неща, имаше въпроси за духовното пътуване на мисис Мафи и живота ѝ в лагера. Смяташе, че това може би ще ѝ помогне да разбере майка си малко по-добре, да ѝ даде някакво прозрение за „Грешните отломки“, което досега ѝ се беше изплъзвало. Защото, ако личност като Холи можеше да е щастлива там, вероятно Джил пропускаше нещо, нещо, което трябваше да открие.
„Харесва ли ти там? — беше попитала, когато най-накрая събра смелост да пише. — Не ми изглежда много забавно.“
„Доволна съм — отговори ѝ мисис Мафи. — Животът е прост.“
„Но как живееш, без да говориш?“
„Има толкова много, от което да се откажеш, Джил, толкова много навици и опори, и очаквания. Но трябва да се откажеш от тях. Няма друг начин.“
В деня след изрусяването Нора седна, за да напише прощалното си писмо. Оказа се страховита задача, усложнена още повече от факта, че изглежда, не можеше да остане на едно място. Продължаваше да ходи до кухненската маса и да броди на горния етаж, за да се възхищава на себе си в голямото огледало в спалнята, на тази руса непозната със странно познато лице.
Боядисването беше категоричен успех. Нещастният изход, за който беше предупредена, не само не се случи, но нямаше и плешиви петна или зеленикави нюанси, освен това изрусената ѝ коса беше също толкова мека и гладка както винаги, чудодейно неподатлива на вредните химикали, в които беше окъпана. Голямата изненада не беше, че не се е случило нищо лошо, а колко добре изглеждаше като блондинка, много по-добре, отколкото с естествения си цвят.
Стилистката беше права, разбира се, имаше нещо дразнещо в контраста между средиземноморския тен на Нора и бледата ѝ шведска коса, но това несъответствие приковаваше вниманието, като грешка, която те кара да се взираш в опит да установиш защо нещо, което би трябвало да изглежда безвкусно, всъщност е толкова готино. През целия си живот Нора беше свикнала да е хубава, но това бе незабележима, смътно успокоителна красота, онази ежедневна красота, която хората едва забелязват. Сега за първи път тя се възприемаше като екзотична, дори малко стряскаща и ѝ харесваше начинът, по който се чувства, сякаш тялото и душата ѝ се бяха сближили.
Една себична част от нея се изкушаваше да се обади на Кевин и да го покани за прощално питие — искаше той да я види в новото ѝ превъплъщение, да ѝ каже колко страхотно изглежда и да я моли да не тръгва — но по-разумната ѝ част разбираше, че това е ужасна идея. Това щеше да е просто жестоко, още веднъж да подхрани надеждите му, преди да ги съкруши завинаги. Той беше добър мъж и тя вече го беше наранила достатъчно.
Това беше основното, което се надяваше да изрази в писмото си — вината, която изпитваше заради начина, по който се беше държала на Свети Валентин, че си беше тръгнала, без да каже и дума, а през следващите седмици бе игнорирала обажданията и имейлите му, седеше тихо в тъмнината на дневната, докато той не се уморяваше да звъни и не промушеше някоя от жаловитите си бележки под вратата.
„Какво сбърках? — пишеше ѝ той. — Просто ми кажи, за да мога да ти се извиня.“
„Нищо не си направил — искаше ѝ се да му каже, макар че никога не го стори. — Вината е само моя.“
Работата беше там, че Кевин бе последният ѝ шанс. От самото начало — нощта, когато бяха говорили и танцували — тя имаше чувството, че той може би е в състояние да я спаси, да ѝ покаже как да изрови нещо прилично и работещо от руините на стария ѝ живот. И за известно време тя си бе помислила, че това наистина започва да се случва, че хроничната ѝ болка бавно започва да се лекува.
Но тя просто се заблуждаваше, бъркаше желанието с промяната. Подозираше това, но не го видя ясно до онази вечер в „Пампльомус“, когато той се опита да говори с нея за сина си, а всичко, което тя можеше да почувства, бе горчивина и завист, толкова силни, че бяха неразличими от омразата, от горящата, разяждаща празнина в центъра на гърдите ѝ.
„Майната ти — продължаваше да си повтаря наум. — Майната ти на теб и на скъпоценния ти син.“
Най-ужасното беше, че той дори не забеляза това. Продължаваше да говори, сякаш тя бе нормален човек с работещо сърце, някой, който би разбрал радостта на бащата и би споделил радостта на приятеля. А тя просто трябваше да седи там и да агонизира, знаейки, че нещо в нея е счупено и никога не може да бъде поправено.