„Моля те — искаше да му каже. — Спри да си хабиш дъха.“
Сега спяха заедно в същото двойно легло, което преди използваха Гюс и Джулиан. Първоначално беше малко зловещо, но преодоляха неловкостта. Леглото беше огромно и удобно — имаше някакъв високотехнологичен скандинавски матрак, който запомняше формата на тялото — и прозорецът от страната на Лори се отваряше към задния двор, който изобилстваше от пролетен живот, ароматът на люляка се носеше на утринния ветрец.
Не бяха станали любовници — не и по начина, по който бяха мъжете — но и не бяха само приятелки. През последните няколко седмици между тях се бе развило могъщо усещане за интимност, връзка на пълно доверие, която надминаваше всичко, което Лори бе споделяла със съпруга си. Сега те бяха партньори, свързани във вечността.
За момента от тях не се изискваше нищо. Новите им съквартиранти щяха да пристигнат скоро и малката им идилия щеше да свърши, но сега имаха чувството, че са на чудна ваканция, гушкаха се в леглото до късно сутринта, пиеха чай и говореха тихо. Понякога плачеха, но не толкова често, колкото се смееха. В приятните следобеди се разхождаха заедно в парка.
Не говореха много за онова, което се задаваше. Нямаше и какво толкова да се каже. Имаха да вършат работа и щяха да я свършат, точно както Гюс и Джулиан и двойката преди тях. Говоренето за това не помагаше, само нарушаваше спокойствието в мирния балон, в който живееха. По-добре беше да се концентрират върху настоящия момент, върху скъпоценните дни и часове, които им оставаха, или да позволят на ума си да се плъзне назад, към миналото. Мег говореше често за сватбата си, за специалния ден, който така и не се беше случил.
— Исках да е традиционна, разбираш ли? Класическа. С роклята и воала, и процесията, органът да свири, баща ми да ме води към олтара, Гари да стои там и по бузата му да се търкаля сълза. Просто исках тази мечта, тези няколко минути, в които всички скъпи хора ме гледат и казват: „Не е ли красива? Не е ли най-щастливото момиче на света?“. За теб така ли беше?
— Моята сватба беше много отдавна — отвърна Лори. — Всичко, което помня, е, че бях много притеснена. Планираш толкова дълго, а действителното събитие никога не отговаря на очакванията ти.
— Може би така е по-добре — предположи Мег. — Така реалността никога няма да разруши сватбата ми.
— Хубав начин да мислиш за станалото.
— Гари и аз се карахме за ергенското парти. Неговият кум искаше да наеме стриптийзьорка, а аз смятах, че това е безвкусно.
Лори кимна и си придаде вид, че ѝ е интересно, макар че вече бе чувала тази история няколко пъти. Мег явно не осъзнаваше, че се повтаря, а тя не ѝ го казваше: това беше мисловното пространство, в което приятелката ѝ беше избрала да живее. Самата Лори беше по-фокусирана върху годините, когато децата ѝ бяха малки, когато се чувстваше нужна и целенасочена, като батерия, заредена само с любов. Изразходваше се всеки ден и се зареждаше чудодейно всяка нощ. Нищо никога не беше толкова хубаво като това.
— Аз просто мразех тази идея — продължи Мег. — Група пияни мъже, дюдюкащи на това жалко момиче, което вероятно е наркоманка с ужасно семейство. А после какво? Дали тя наистина… ги обслужва, докато другите гледат?
— Не знам — отвърна Лори. — Предполагам, че и това се случва. Вероятно зависи от хората.
— Можеш ли да си представиш? — премигна Мег, сякаш се опитваше да визуализира сцената. — В църквата си, на най-големия ден в живота ти, твоята невеста пристига, върви по пътеката като принцеса, облечена в бяло, а родителите ти са вдясно, там, на първия ред, а може би също и дядо ти и баба ти, а всичко, за което можеш да мислиш, е тази мръсница, която ти е танцувала в скута предишната вечер. Защо би си причинил това? Защо би съсипал такъв красив момент?
— Хората някога правеха какви ли не налудничави неща — каза Лори, сякаш говореше за древна история, за отдавна отминала ера, почти недоловима през мъглата на времето. — Те нямаха никаква представа.
Скъпи Кевин,
Когато четеш това, Нора вече няма да съществува.
Извинявай — предполагам, че това звучи по-зловещо, отколкото възнамерявам. Просто искам да кажа, че напускам Мейпълтън и се отправям към друго място, за да започна нов живот като друг човек. Повече няма да ме видиш.
Надявам се, че не е грубо, че ти казвам тези неща в писмо вместо лично. Но за мен дори така е достатъчно трудно. Това, което наистина искам, е да се разтворя безследно, като семейството ми, но ти заслужаваш нещо повече (не че хората винаги получават това, което заслужават).