— Знам, че е трудно — каза ѝ майка ѝ. — Но тя се развива, може би и ти трябва да го направиш.
Това лято, последното преди катастрофата, сякаш никога нямаше да свърши. Джил беше твърде голяма за лагер, твърде малка, за да работи, и твърде срамежлива, за да вдигне телефона и да потърси някого. Тя прекарваше много време във Фейсбук, изучаваше снимки на Джен и новите ѝ приятели и се чудеше дали са толкова щастливи, колкото изглеждат. Бяха започнали да се наричат „класните кучки“ и почти всяка снимка имаше заглавие: Класните кучки разпускат; Пижаменото парти на класните кучки; Хей, КК, какво пиете? Тя проверяваше статусите на Джен, за да проследява възходите и спадовете във връзката ѝ със Сам Пардо, едно от най-сладките момчета в класа им.
Джен се държи за ръка със Сам и гледат филм.
Джен: НАЙ-ДОБРАТА ЦЕЛУВКА НА СВЕТА!!!
Джен: най-дългите две седмици в живота ми.
Джен: … НЯМА ЗНАЧЕНИЕ.
Джен: Момчетата са Провал!
Джен: Всичко е Простено (и все пак).
Джил се опита да я мрази, но не можеше да се принуди. Какъв беше смисълът? Джен беше там, където искаше да бъде, с хората, които харесваше, и вършеше нещата, които я правеха щастлива. Как можеш да мразиш някого заради това? Просто трябва да намериш начин да го получиш и ти.
Когато септември най-накрая се изтърколи, тя усети, че най-лошото е минало. Гимназията беше като празен лист, миналото беше изтрито, бъдещето предстоеше да бъде написано. Когато тя и Джен се срещнеха в коридора, просто се поздравяваха и отминаваха. От време на време Джил поглеждаше към нея и мислеше: „Сега сме различни хора“.
Фактът, че двете бяха заедно на четиринайсети октомври, беше чисто съвпадение. Майката на Джил беше донесла малко прежда на г-жа Сасман — двете се бяха запалили по плетенето същата есен — и Джил беше в колата, когато реши да се отбие. По-скоро по стар навик, тя се озова на приземния етаж с Джен, двете поговориха неловко за новите си учители, а когато изчерпаха темите за разговор, включиха компютъра. Джен имаше изписан телефонен номер на гърба на ръката си — Джил го забеляза, когато тя натисна копчето за включване, и се зачуди чий ли е — и олющен розов лак на ноктите. Скрийнсейвърът на лаптопа ѝ беше снимка на тях двете, Джил и Джен, направена преди две години по време на снежна буря. Бяха се увили до ушите, ухилени, със зачервени бузи и двете имаха скоби на зъбите и сочеха гордо към един снежен човек, построен грижовно, с морков за нос и шал назаем. Дори тогава, докато Джен седеше до нея и още преди тя да се превърне в ангел, това ѝ се струваше много стара история, реликва от изгубена цивилизация.
Едва след като майка ѝ се присъедини към „Грешните отломки“ Джил започна сама да разбира как липсата изкривява съзнанието, как те кара да преувеличаваш добродетелите и да омаловажаваш слабостите на хората. Не беше едно и също, разбира се: майка ѝ не беше напълно заминала, не като Джен, но това нямаше значение.
Отношенията им бяха сложни, леко тягостни — малко по-близки, отколкото беше добре и за двете — и на Джил често ѝ се беше искало между тях да има малко дистанция, място да маневрира.
„Почакай да ида в колеж — мислеше си тя. — Такова облекчение ще е да не ми диша във врата непрестанно.“
Това беше в реда на нещата, порастваш и се изнасяш. Онова, което не беше естествено, бе майка ти да се изнесе, да иде на другия край на града, за да живее в обща къща с група религиозни откачалки, да прекрати всякакво общуване със семейството си.
Дълго време след като тя напусна, Джил беше завладяна от детински глад за присъствието ѝ. Липсваше ѝ всичко от майка ѝ, дори нещата, които я влудяваха — фалшивото ѝ пеене, настояването, че пълнозърнестата паста има също толкова добър вкус, колкото и обикновената, неспособността ѝ да проследява сюжета и на най-простото телевизионно шоу (Чакай малко, това същият човек ли е като преди, или е някой друг?). Сякаш от нищото я връхлитаха спазми на копнеж и я оставяха замаяна и плачеща, склонна към неочаквани пристъпи на гняв, които неизбежно се обръщаха срещу баща ѝ, а това беше абсолютно нечестно, защото не той беше човекът, който я бе напуснал. В опит да парира тези атаки, Джил направи списък с грешките на майка си и го вадеше винаги когато усетеше, че става сантиментална.
Странен, писклив, абсолютно фалшив смях
Ужасен вкус за музика
Осъждаща
Не би ме поздравила, ако ме срещне на улицата
Грозни слънчеви очила
Обсебена от Джен
Използва думи като „опаля“ и „брътвеж“ в разговор