Всъщност искам да ти кажа „благодаря“. Знам колко много се стараеше нещата с мен да потръгнат — колко отстъпки направи и колко малко получи в замяна. Не че не исках да участвам — бих дала много, за да съм на висотата на положението. Но не можех да намеря сили, или може би начин, да го направя. Всяка минута, когато бяхме заедно, се чувствах все едно бродя в мрака из чужда къща в опит да намеря ключа за лампата. А после, когато го откриех, крушката се оказваше изгоряла.
Знам, че би искал да ме опознаеш и че имаше пълно право да опиташ. Та нали затова започваме връзки с други хора? Не само заради телата им, но и заради всичко друго — мечтите им, белезите им, историите им. Всеки път когато бяхме заедно, усещах, че се сдържаш, че заобикаляш усамотението ми, че ми даваш пространство, за да охранявам тайните си. Предполагам, че трябва да ти благодаря за това. За твоята дискретност и състрадание — за това, че беше истински джентълмен.
Но работата е там, че аз знаех какво искаш да знаеш и се възмущавах заради това. Добър параграф 22 ли се получи? Бях бясна заради въпросите, които не изричаше, онези, които не задаваше, защото смяташе, че ще ме разстроят. Но ти изчакваше подходящ момент, търпеше и се надяваше, нали?
Е, нека поне опитам да ти дам отговор. Мисля, че ти дължа поне това.
Вечеряхме заедно.
Звучи толкова старомодно, казано така, нали? Представяш си всички заедно, как говорят и се смеят, наслаждават се на храната. Но не беше така. Между мен и Дъг имаше напрежение. Сега знам причината за това, но тогава ми изглеждаше просто че той е разсеян от работата и не присъства пълноценно в живота ни. Постоянно проверяваше проклетото си блекбъри, грабваше го всеки път когато избръмчеше, все едно получава съобщение от Господ. Разбира се, не беше от Господ, а само от сладката му малка приятелка, но така или иначе, то беше по-интересно за него от собственото му семейство. Все още го мразя заради това.
Децата също не бяха щастливи. Рядко бяха щастливи вечер. Сутрин вкъщи беше забавно, а когато лягаха, обикновено също беше сладко, но вечерите често бяха изпитание. Джеръми беше раздразнителен, защото… защо ли? Ще ми се да знаех. Може би, защото е трудно да си на шест, или може би, защото е било трудно да си като него. Разплакваше се от дребни неща, а това дразнеше баща му, който понякога му говореше остро и го разстройваше още повече. Ерин беше само на четири, но успяваше инстинктивно да му влезе под кожата, изтъкваше с делови тон, че Джеръми отново плаче и се държи като бебе, което го вбесяваше абсолютно.
Обичах ги всички, разбираш ли? Моя неверен съпруг, моето крехко момче, моето издайно момиченце. Но не обичах живота си, не и тази вечер. Бях се постарала много с вечерята — някаква мароканска рецепта за пиле, която намерих в списание — но на никого не му пукаше. Дъг реши, че месото било сухо, Джереми не беше гладен, дрън-дрън. Просто скапана вечер, това е.
А после Ерин разсипа ябълковия си сок. Нищо особено, освен дето тя бе вдигнала голям шум да пие от чаша без капаче, макар че ѝ казах, че идеята е лоша. Е, и, какво толкова? Случи се. Не бях от онези родители, които се разстройват от нещо подобно. Но тази вечер се ядосах. Казах ѝ: „По дяволите, Ерин, казах ли ти!“. А тя започна да плаче.
Погледнах Дъг в очакване да стане и да донесе малко хартиени салфетки, но той не помръдна. Просто ми се усмихна, сякаш всичко това нямаше нищо общо с него, сякаш той се носеше отгоре, на едно по-висше ниво на съществуване. Естествено, аз трябваше да свърша всичко. Станах и отидох в кухнята.
Колко дълго съм била там? Може би трийсет секунди. Събрах салфетки, навих ги на руло, зачудих се дали са достатъчно, или пък вземам твърде много, защото не исках да се връщам втори път, но и не исках да ги прахосвам. Помня, че съзнавах хаоса, който бях оставила, и изпитвах облекчение от това, но бях и възмутена, претоварена и недооценена. Мисля, че може би затворих очи и изпразних ума си за секунда-две. Трябва да се е случило точно тогава. Помня как забелязах, че плачът е спрял, че къщата неочаквано е станала спокойна.
Е, какво мислиш, че направих, когато се върнах в трапезарията и открих, че ги няма? Мислиш ли, че изпищях, че се разплаках или припаднах? Или мислиш, че избърсах сока, защото локвичката се разливаше по масата и скоро щеше да започне да капе по пода?
Знаеш какво направих, Кевин.
Избърсах шибания ябълков сок, после се върнах в кухнята, пуснах мокрите салфетки в кофата за боклук и си измих ръцете. След като ги подсуших, се върнах в трапезарията и погледнах отново празната маса, чиниите и чашите, неизядената храна. Празните столове. Наистина не знам какво е станало след това. Сякаш паметта ми просто се изключи и се включи отново няколко седмици по-късно.