— Не е трудно — продължи той. — Просто мисли за цвете или птица, или месец. Наречи я Роза или Робин, или Айрис, или Ейприл, каквото и да е. Каквото и да е, е по-добре от нищо.
Той изчака едно камри да даде заден, после се промъкна на мястото, което бе освободило. Паркира колата, но не изключи двигателя. Кристин се обърна да го погледне. На челото ѝ имаше кафяво-златна мишена — като неговата и тази на бебето — която Том бе нарисувал сутринта, точно преди да напуснат Кеймбридж. Беше като отборна инсигния, помисли си, като знак за племенна принадлежност. Лицето на Кристин беше бледо и безизразно под знака, но сякаш излъчваше болезнено сияние, отразяващо любовта, която той пращаше към нея, любовта, която тя отказваше да приеме.
— Защо ти не избереш — каза му тя. — За мен наистина е без значение.
Кевин си провери телефона. Беше пет и осем, трябваше да си вземе нещо за ядене, да си смени екипа и да стигне до игрището за софтбол преди шест. Можеше да се направи, но само ако Ейми тръгнеше за работа в следващите няколко минути.
Слънцето просветваше над дърветата, ниско и горещо. Беше паркирал близо до края на задънената улица, на четири къщи от собствения си дом, и се взираше в ослепителния блясък. Не беше идеално, но бе най-доброто, което можеше да направи при тези обстоятелства, единствената точка на „Ловъл Терас“, която му позволяваше да не изпуска от очи предната врата, без да бъде забелязан незабавно от всеки, който влиза или излиза през нея.
Нямаше представа какво толкова бави Ейми. Обикновено излизаше преди четири, за да обслужва ранните посетители в „Апълбийс“. Чудеше се дали не е неразположена, или няма почивен ден, който да е забравила да му спомене. Ако случаят беше такъв, трябваше да премисли възможностите си.
Беше нелепо да не знае, защото говори с нея по телефона преди няколко минути. Търсеше Джил, както често правеше в късния следобед, проверяваше дали не се нуждае от нещо от бакалията, но този път Ейми вдигна телефона.
— Хей — каза тя с по-сериозен глас от обикновено. — Как беше денят ти?
— Добре. — Той се поколеба. — Всъщност малко странен.
— Разкажи ми.
Кевин пренебрегна подканването.
— Джил там ли е?
— Не, само аз съм.
Това беше неговата възможност да подходи към въпроса защо не е тръгнала за работа, но беше твърде объркан за това, твърде разсеян от мисълта за Ейми, сама в къщата.
— Няма проблем — каза той. — Само ѝ кажи, че съм звънял, става ли?
Смъкна се в шофьорската седалка с надеждата да стане по-незабележим за Ейлийн Карнахан, която вървеше по тротоара в негова посока, за да изведе престарелия си кокер шпаньол на вечерната му разходка. Ейлийн наклони глава — носеше изтърбушена светлокафява шапка — и погледна към него с озадачено изражение, в опит да разбере дали нещо не е наред. Притискайки телефона до ухото си, Кевин ѝ помаха с извинителна усмивка, че не може да говори, полагайки усилия да изглежда като зает мъж, който се грижи за важни дела, а не като смотаняк, който шпионира собствената си къща.
Утешаваше се със знанието, че не е пресякъл никакви окончателни граници, поне не още. Но беше мислил за това цял ден и вече не си вярваше да остане насаме с Ейми, не и след случилото се сутринта. По-добре беше за известно време да запази дистанция, да заздрави правилните граници, онези, които, изглежда, се бяха размили през последните няколко седмици. Като факта, че тя вече не го наричаше мистър Гарви или дори Кевин.
— Хей, Кев — каза му, докато се луташе полузаспала в кухнята.
— ’брутро — отговори той, докато вървеше към шкафа с купчина малки чинийки, балансирани върху дланта му, още топли от миялната машина.
Не беше забелязал никакъв флирт в гласа или маниерите ѝ. Носеше йога шорти и тениска, доста прилични за нейните стандарти. Всичко, което забеляза, беше обичайното усещане за щастие да я види, благодарност за притока на добра енергия, който тя винаги му осигуряваше. Вместо да се отправи към кафемашината обаче, тя сви към хладилника, отвори вратата и погледна вътре. Остана така за малко, сякаш изгубена в мислите си.
— Трябва ли ти нещо? — попита я той.
Ейми не отговори. Кевин се извърна от шкафа в опит да помогне и застана зад нея, надничайки над главата ѝ в познатата бъркотия от кутии, буркани и пластмасови контейнери, към месото и зеленчуците в прозрачните им чекмеджета.
— Йогурт — отвърна тя, обърна се и му се усмихна, а лицето ѝ беше толкова близо, че той долови лек полъх от сутрешния ѝ дъх, който бе малко застоял, но не неприятен — съвсем не. — Минавам на диета.