Той се разсмя, сякаш това е някакъв нелеп проект — какъвто си беше — но тя настоя, че е сериозна. Един от тях сигурно се беше отместил — или той се наведе напред, или тя се наведе назад, или може би двете неща станаха едновременно — защото неочаквано тя беше точно там, притисната към него, а топлината от тялото ѝ преминаваше през двата слоя плат, така че сякаш кожата ѝ се допираше в неговата. Без да мисли, Кевин обви ръка около кръста ѝ, малко над лекото разширение на хълбока. В почти същия момент тя наведе главата си назад и я положи на гърдите му. Беше напълно естествено, но също и страховито, да стоят така, сякаш бяха кацнали на края на висока скала. Той имаше ясно усещане за еластичния колан на шортите ѝ, интригуващата изопнатост под дланта му.
— На вратата е — каза той след колебание, което беше малко по-дълго от необходимото.
— О, да — каза тя и прекъсна рязко връзката, като се обърна. — Как не се сетих?
Грабна йогурта и тръгна към масата, като му отправи странична усмивка, докато сядаше. Той приключи с изпразването на миялната машина, а умът му бучеше, споменът за тялото ѝ беше като физическо усещане, отпечатано в плътта му, сякаш беше направен от много мека глина. Бе изминал цял ден, а той бе все така там, точно където го беше оставила.
— Мамка му — каза Кевин, затвори очи и разтърси глава, без да е съвсем сигурен дали съжалява за инцидента, или се опитва да си го спомни малко по-ясно.
Лори не можеше да обвинява доставчика на пицата, че изглежда изненадан, все пак на вратата стоеше тя, в белите си дрехи и с бележка, написана на ръка, която гласеше: „Колко струва?“.
— Ъъъ, двайсет и два — промърмори той, полагайки усилия да звучи нормално, докато издърпваше две кутии от термочантата.
Беше още дете, на възраст горе-долу колкото нейния син, с широки рамене и трогателно мърляв, в спортен панталон и джапанки, сякаш се бе отбил от Паркър Роуд на път за плажа.
Изпълниха неловката размяна, Лори сложи ръка на пиците, момчето я освободи от две десетки и една петица, огромен разход на дребна сума. Тя отстъпи от вратата и поклати глава, за да му даде да разбере, че не е необходимо да ѝ връща.
— Благодаря. — Той пъхна сметката в джоба си и наклони глава в опит да зърне нещичко от това, което се случваше вътре в къщата, но загуби интерес, като осъзна, че зад нея е само празният коридор. — Приятна нощ.
Тя занесе топлите тънки кутии в трапезарията и ги постави на масата, забелязвайки неспокойните, но очевидно развълнувани лица на новите момчета, Ал и Джош. След месеци на скромни порции в лагера на Гинко стрийт, пицата от „Тонети“ сигурно им изглеждаше като невъзможен, почти непристоен лукс, сякаш бяха умрели и отишли в рая на самоугаждането.
Бяха се нанесли само преди три дни и бързо се бяха доказали като идеални съквартиранти — чисти, тихи и услужливи. Ал беше на възрастта на Лори, нисък, дяволит мъж с прошарена брада, бивш екологичен консултант в архитектурна фирма. Джо беше в началото на трийсетте си години, добре изглеждащ бивш търговец на софтуер, възслаб и навъсен, със склонност да се взира в обикновени предмети — вилици и гъби, и моливи — сякаш ги виждаше за първи път.
Не много отдавна, помисли си Лори, тя и Мег щяха да са заинтригувани от пристигането на двама доста привлекателни мъже на подходяща възраст в живота им. Щяха да стоят до късно, да си шепнат в мрака за новодошлите, да коментират сладката усмивка на Ал, да се чудят дали Джош е като онези емоционално осакатени мъже, които се оказва, че не си заслужават времето, отделено, за да ги измъкнеш от черупката им. Но за подобен сорт забавления беше твърде късно. Бяха прекъснали връзките си, Ал и Джош принадлежаха на един свят, който те бяха загърбили.
Лори предположи коя е пицата с гъбите и черните маслини, която Мег бе поръчала специално, и отвори кутията — имаше също и салам и лук за месоядните. Ароматът, който я погълна, беше наситен и солен, сякаш пълен със спомени за стари песни по радиото в колата. Лори беше неподготвена за силата на топеното сирене, когато повдигна първото парче, за невероятната тежест в ръката си, когато то се откъсна. Като се движеше бавно в опит да насити действието с усещане за церемониалност, каквато заслужаваше, тя постави парчето в чиния и я поднесе на Мег.
„Обичам те — произнесе, но само с очи. — Толкова си смела.“
„И аз те обичам — отговори ѝ безмълвно Мег. — Ти си ми сестра.“
Храниха се мълчаливо. Ал и Джош се опитаха да не изглеждат твърде лакоми, но не можеха да се удържат, протягаха се за парче след парче, докато не изядоха повече от полагаемия им се дял. Лори нямаше против. Тя не беше много гладна, а Мег едва бе отхапала от храната, за която твърдеше, че мечтае от месеци. Лори се усмихна тъжно на ненаситните мъже около масата. Те бяха невинни, точно както тя и Мег бяха, когато пристигнаха в аванпост 17, в блажено неведение за красивата традиция, която бяха избрани да продължат.