— Беше много развълнувана. Каза, че ще е най-големият купон на годината.
— Можем да го проверим — каза предпазливо Том. — Ако искаш. Мисля, че е на пътя ни за Охайо.
— Каквото кажеш. Ти командваш.
Гласът ѝ беше толкова глух, толкова дълбоко незаинтересуван. Том почувства внезапен импулс да я зашлеви през лицето — не за да я нарани, просто да я събуди — и трябваше да се въздържи, докато премине.
— Виж — каза той. — Знам, че си разстроена. Но не трябва да си го изкарваш на мен. Не съм аз този, който те нарани.
— Знам — увери го тя. — Не съм бясна на теб.
Том погледна бебето.
— Ами дъщеря ти? Защо си толкова ядосана на нея?
Кристин потърка корема си, навик, който бе добила по време на бременността. Гласът ѝ едва се чуваше.
— Предполагаше се да имам син.
— Да — каза той. — Но нямаш.
Тя погледна край него към семейство руси хора, което се появи от един експлорър през пътя — двама високи родители, три малки деца и жълт лабрадор.
— Мислиш, че съм глупава, нали?
— Не — отвърна Том. — Не е това проблемът.
Тя се разсмя тихо — горчив, безпомощен звук.
— Какво искаш от мен?
— Искам да държиш дъщеря си — каза той, пристъпи напред и притисна бебето в ръцете ѝ, преди да има време да възрази. — Само за няколко минути, докато отида до мъжката тоалетна. Мислиш ли, че ще се справиш?
Кристин не му отговори. Просто се взираше в него и държеше бебето колкото се може по-далеч от тялото си, сякаш беше източник на неприятна миризма. Той я потупа окуражително по ръката.
— И мисли за име.
Играта успокои нервите на Кевин, както и знаеше, че ще стане. Обичаше начина, по който времето на бейзболното игрище се забавяше, начина, по който фокусът му се стесняваше до най-близките факти: двамата долу, задника на третия, бегачите на първа и втора база, резултата от две топки и един страйк.
— Браво, Гонзо! — извика той от полето до игрището, без да е сигурен, че гласът му е достатъчно силен, за да стигне до ушите на Боб Гонзалес, първокласния питчър на „Карпе Дием“, както и дали Гонзо изобщо го слуша. Той беше от онези момчета, които влизаха в зоната, когато хвърляха, и изчезваха дълбоко в собствената си глава. Вероятно не би забелязал и ако групата жени на седалките съблечаха горнищата си и започнеха да крещят телефонните си номера.
„Звънни ми, Гонзо! Не ме карай да ти се моля!“
Това беше още едно от нещата, които Кевин обичаше в софтбола: можеше да си строителен оценител на средна възраст, с бирено шкембе като Гонзо — човек, който едва можеше да претича до първа база, без да рискува инфаркт — и все пак да си звезда, магьосник с бавен замах, чиито измамни тайни подмятания, изглежда, се носеха като сладоледени облачета към батъра, само за да се пльоснат извън страйк зоната като простреляна патица.
— Върхът си, човече! — изпя Кевин и удари ръкавицата си, за да го подчертае. — Нямаш грижи!
Стоеше в левия център, а от двете му страни имаше огромни затревени площи. Бяха се появили само осем от играчите на „Карпе Дием“ и екипът бе решил да играе с един аутфилдър по-малко, вместо да остави дупка в инфилда. Това означаваше доста допълнителна площ, която Кевин да покрива, с медното слънце ниско над хоризонта, блестящо право в очите му.
Но той нямаше нищо против, беше просто щастлив да е там, да прави възможно най-доброто, което един мъж може да прави в красив следобед като този. Успя да стигне до полето няколко минути преди играта, благодарение на навременната поява на Джил в пет и двайсет. С текущата намеса на дъщеря му Кевин имаше възможност да си влезе вкъщи и да си облече екипа — бели опънати панталони и бледосиня тениска със старомоден надпис „Карпе Дием“ над изображение на халба — после да грабне една ябълка и бутилка вода, всичко това дори без да зърне Ейми, да не говорим да се налага да се справя с потенциално неловки ситуации.
Следващото хвърляне беше доста извън игрището и направи резултата на три и един за Рик Сансом, който бе, меко казано, посредствен играч. Последното нещо, което Гонзо искаше, бе да обикаля Сансом и да се наложи да се сблъска с Лари Талерико при заредени бази. Талерико беше звяр, смръщен, загорял боксьор, който веднъж бе ударил топката толкова силно, че така и не я откриха.
— Спокойно! — изкрещя Кевин. — Накарай го да се върти!
Той прекара гърба на дланта през челото си, в опит да игнорира натрапчивото усещане за срам, който го преследваше цял ден. Знаеше колко близо бяха двамата с Ейми да направят ужасна грешка и беше решен да не позволи това да се случи отново. Той беше голям мъж и както се предполагаше, отговорен възрастен. От него зависеше да поеме отговорност за ситуацията, да установи основни правила по честен и прям начин. Всичко, което трябваше да направи, бе да седне с нея още утре сутрин, да признае онова, което се случва между тях, и да ѝ каже, че то трябва да спре.