В знак на добра воля и съпричастност Джил си избра еластична бяла тениска над джинсите и си взе пижама, чифт бельо и няколко тоалетни принадлежности за преспиването. В последната секунда добави и плик с дузина семейни снимки — нещо като груба имитация на паметната книга — в случай че посещението ѝ се проточи повече от една нощ.
Обикновено вечер Ейми не си беше вкъщи, но Джил я чу да се движи из стаята за гости, така че не беше много изненадана, когато слезе по стълбите и я завари да седи на дивана в дневната. Това, което я изненада, бяха куфарите до краката ѝ, и еднаквите на цвят чанти на колелца, които родителите на Джил бяха купили, когато Том бе все още в гимназията и цялото семейство отиде в Тоскана за пролетната ваканция.
— Отиваш ли някъде? — попита я тя, осъзнавайки, че от собствената ѝ ръка се поклаща навитият спален чувал.
Сякаш предприемаха това пътуване заедно и чакаха превоза до летището.
— Напускам — обясни Ейми. — Време е да ви се махна от главата.
— О. — Джил кимаше по-дълго от необходимото в очакване смисълът от думите на Ейми да ѝ се изясни. — Баща ми не ми каза нищо.
— Той не знае. — В усмивката на Ейми липсваше присъщата ѝ увереност. — Взех решението под напора на момента.
— Не си отиваш вкъщи, нали? При доведения ти баща.
— Боже, не. — Ейми звучеше ужасена от мисълта. — Никога няма да се върна там.
— Тогава къде…?
— При едно момиче, с което се запознах на работа. Мими. Доста е готина. Живее с родителите си, но в нещо като отделен апартамент на приземния етаж. Каза, че е съгласна да остана там за известно време.
— Еха. — Джил почувства пристъп на ревност. Помнеше колко възхитително беше, когато Ейми се пренесе у тях за първи път, когато бяха близки като сестри, а животът им беше тясно преплетен. — Браво на теб.
Ейми сви рамене, беше трудно да се каже дали се гордее със себе си, или е засрамена.
— Е, аз точно това правя, нали? Сприятелявам се с колегите си и после се местя в домовете им. После оставам много по-дълго, отколкото би трябвало.
— Беше забавно — промърмори Джил. — Бяхме щастливи, че си тук.
— Ами ти? — попита Ейми. — Накъде си тръгнала?
— При… приятел — каза Джил след кратко колебание. — Не го познаваш.
Ейми кимна равнодушно, изгубила интерес към подробностите от социалния живот на Джил. Очите ѝ обходиха с носталгия дневната — широкоекранния телевизор, удобното канапе, картината на скромна хижа, осветена от улична лампа.
— Наистина ми харесваше тук — каза тя. — Това е най-доброто място, на което съм живяла.
— Няма нужда да си тръгваш, нали знаеш.
— Време е — каза ѝ Ейми. — Вероятно трябваше да го направя преди няколко месеца.
— Ще липсваш на баща ми. Наистина го ободри.
— Ще му напиша писмо — обеща Ейми, гледайки краката на Джил, вместо лицето ѝ. — Просто му предай, че му благодаря за всичко, става ли?
— Разбира се.
На Джил ѝ се струваше, че има още нещо за казване, но не можеше да измисли какво, а Ейми не ѝ помагаше. И двете бяха облекчени, когато чуха клаксона пред къщата.
— Това е за мен.
Ейми се изправи и погледна Джил. Изглежда, се опитваше да се усмихне.
— Ами май това е всичко.
— Май да.
Ейми пристъпи напред и се наведе за прощална прегръдка. Джил ѝ отговори, както можеше, със свободната си ръка. Клаксонът отново проехтя.
— Миналото лято — каза Ейми — ти ми спаси живота.
— Обратното беше — увери я Джил.
Ейми се разсмя тихо и вдигна багажа си.
— Само заемам тези. Ще ги върна след няколко дни.
— Когато решиш — каза Джил. — Не е спешно.
Тя стоеше на вратата и наблюдаваше как бившата ѝ най-добра приятелка влачи куфарите към една синя мазда, спряна до бордюра. Ейми отвори багажника, подреди чантите и после се обърна за довиждане. Джил почувства в нея да се отваря празнина, когато вдигна ръка, усещане, че от живота ѝ е било извадено нещо жизнено. Така беше, когато някой, за когото ти пука, си тръгваше, макар да знаеш, че е неизбежно и вероятно не е по твоя вина.
„Невероятно — мислеше си Том, докато караше по булевард «Вашингтон» за първи път от повече от две години. — Изглежда по абсолютно същия начин.“
Не беше сигурен защо това го притеснява. Той се бе променил толкова много, откакто за последно си беше вкъщи, и може би смяташе, че и Мейпълтън трябва да се е променил. Но всичко си беше точно каквото се предполагаше да бъде — „Сейфуей“, магазинът за преоценени обувки „Биг Майк“, „Тако Бел“, „Уолгрийнс“, онази грозна зелена кула, която се извисяваше над „Бъргър Кинг“, наежена от клетъчни антени и сателитни чинии. Там беше и другият пейзаж, щом се отби от главния път към тихите улички, където живееха хората, кварталният сънен свят на идеални морави и подрязани храсти, преобърнати триколки и малки противонасекомни флагове, чиито жълти знаменца висяха отпуснати във вечерното затишие.