— Почти стигнахме — каза на бебето.
Сега бяха само двамата, а тя бе спала през целия път. Чакаха в зоната за отдих половин час, в случай че Кристин решеше да се върне, но това беше само формалност. Той знаеше, че тя е заминала, беше го узнал в момента, в който се върна от тоалетната и откри бебето само в колата, закопчано в седалката си, да се взира в него с изцъкления си, укорителен поглед. И дори по-лошо, Том знаеше, че вината е негова: беше подплашил Кристин като ѝ набута бебето, когато тя очевидно не беше готова.
Той претърси колата, но нямаше бележка, нямаше извинение, нито дума на благодарност или обяснение, дори простичко „Довиждане!“ на един лоялен приятел, който я бе подкрепял и закрилял, когато никой друг не би го направил, към спътника ѝ през страната и почти гадже, към сурогатния баща на детето ѝ. Претърси и паркинга, но не откри и следа от нея или от вана на Босоногите, които се бяха отправили към Поконос.
След като първоначалният шок утихна, той се опита да се самоубеди, че това е за добро, че животът му ще е по-лесен без нея. Тя беше излишен товар за колата, още една тежест, която трябваше да разнася от място на място, толкова себична и изискваща, колкото и бебето, което бе изоставила, и много по-трудна за удовлетворяване. Беше се самозаблуждавал, като мислеше, че една сутрин тя ще се събуди и неочаквано ще осъзнае, че е много по-добре с него, отколкото е била някога с мистър Гилкрест.
„Объркала си се — помисли си. — Аз бях този, който те обичаше.“
Но точно това беше проблемът, онзи проблем, към който умът му продължаваше да се връща, докато караше беемвето към мястото, което някога му беше дом. Той я обичаше, а тя си бе тръгнала. Болеше го да мисли как се отдалечава във вана, пълен с Босоноги деца, които говорят за голямото парти и за лудешките забавления на него. Кристин вероятно дори не ги слушаше, просто седеше там и мислеше колко хубаво е да си свободен, далеч от бебето и от Том, двама души, които ѝ напомняха за всичко, което се беше объркало, и за това, каква глупачка беше.
Болеше още повече да мисли как тя изплува от мъглата след седмица или може би месец, някъде по пътя, и открива, че най-лошото е минало, че отново може да се смее и да танцува, може би дори да тръгне с някакъв надрусан идиот. А къде щеше да е Том? У дома, в Мейпълтън с баща си и сестра си, зает с отглеждането на дете, което дори не беше негово, и все още тъгуващ по момичето, което го бе зарязало на някаква спирка в Кънектикът? Така ли щеше да свърши дългото му пътуване? Отново там, откъдето бе започнал, само че с мишена на челото и мръсен памперс в ръката?
Слънцето бе залязло, докато стигне до „Ловъл Терас“, но небето още сияеше в тъмносиньо над голямата бяла семейна къща.
— Какво да правя с теб, малко бебче? — попита той.
Не се колебай. Това беше първото правило. Краят на мъченика трябва да е бърз и безболезнен.
— Хайде — помоли я Мег.
Тя се бе облегнала на тухлена стена под външните стълби на началното училище „Бейли“, а гърдите ѝ се надигаха и спускаха в накъсано дишане. Дулото беше само на около сантиметър от слепоочието ѝ.
— Само секунда — каза Лори. — Ръката ми трепери.
— Всичко е наред — напомни ѝ Мег. — Правиш ми услуга.
Лори пое дълбока успокоителна глътка въздух. „Можеш да го направиш.“ Беше готова. Научи как да стреля с пистолета и честно беше изпълнила упражненията по визуализация, включени в инструкцията.
„Стисни спусъка. Представи си светкавица от златна светлина, която пренася мъченика право в рая.“
— Не знам защо съм толкова нервна — каза тя. — Взех двойна доза „Ативан“.
— Не мисли за това — напомни ѝ Мег. — Просто го направи и се махай.
Това беше мантрата на Лори цяла вечер, същината на задачата ѝ: „Направи го и се махай“. На ъгъла на „Елм“ и „Лейкууд“ щеше да я чака кола. Не знаеше къде ще я заведат, само това, че ще е далеч от Мейпълтън и на много спокойно място.
— Ще броя обратно от десет — каза ѝ Мег. — Не ме оставяй да стигна до едно.
Пистолетът беше малък и сребрист, с черна пластмасова дръжка. Не беше много тежък, но Лори използваше цялата си сила, за да го задържи стабилен.