— Десет… девет…
Тя се взря над рамото ѝ, за да се увери, че училищният двор е пуст. Когато пристигнаха, няколко млади момичета си разменяха клюки на люлките, но Лори и Мег ги гледаха, докато не си тръгнаха.
— Осем… седем…
Очите на Мег бяха затворени, лицето ѝ бе напрегнато в очакване.
— Шест…
Лори заповяда на пръста си да се раздвижи, но той не се подчини.
— Пет…
Беше преживяла всичко това, беше се откъснала от семейството и приятелите си, беше се отдръпнала от света, беше изоставила земните удоволствия и човешките привързаности. Беше напуснала съпруга си, бе изоставила дъщеря си, бе затворила устата си, беше се предала на Бог и на „Грешните отломки“.
— Четири…
Беше трудно, но го направи. Беше, като да протегнеш ръка и да изтръгнеш окото си, без обезболяващи, без съжаление.
— Три…
Беше се преобразила в друг човек, по-твърд и по-покорен едновременно. Слуга без желания, без нищо за губене, готов да се подчинява на божията воля, да дойде, когато го повикат.
— Две…
Но тогава се появи Мег и започнаха да прекарват времето си заедно, и сега тя беше отново там, откъдето бе започнала — слаба и сантиментална, изпълнена със съмнения и копнежи.
— Едно…
Мег стисна зъби, приготвяйки се за неизбежното. След като изминаха няколко секунди, тя отвори очи. Лори видя облекчено потрепване по лицето ѝ и после вълна от раздразнение.
— По дяволите! — възкликна тя.
— Съжалявам. — Лори сведе дулото. — Не мога да го направя.
— Трябва. Ти обеща.
— Но ти си ми приятелка.
— Знам. — Сега гласът на Мег беше по-тих. — Затова имам нужда от помощта ти. За да не го правя сама.
— Изобщо не е нужно да го правиш.
— Лори — изръмжа Мег, — защо правиш нещата толкова трудни?
— Защото съм слаба — призна Лори. — Не искам да те изгубя.
Мег протегна ръка.
— Дай ми пистолета.
Говореше с толкова спокоен авторитет, с толкова пълна вяра в мисията, че Лори почувства възхищение и дори известно количество гордост. Беше трудно да повярва, че това е същата изплашена млада жена, която бе плакала до изтощение през първата си нощ в Синята къща, ученичката, която не можеше да диша в супермаркета.
— Обичам те — прошепна Лори, докато ѝ подаваше оръжието.
— И аз те обичам — каза Мег, но гласът ѝ беше странно равен, сякаш душата ѝ вече бе напуснала тялото, без да изчака оглушителната експлозия миг по-късно и онази въображаема светкавица от златна светлина.
Нора знаеше, че е нелепо да върви през целия град, за да предаде писмо, което можеше просто да пусне в пощенската кутия, но вечерта бе чудесна, а тя нямаше какво друго да прави. По този начин поне щеше да е сигурна, че писмото не се е загубило или е забавено от пощите. Щеше просто да го отметне в списъка си и да продължи със следващата задача. Това беше истинският смисъл на това упражнение — да прави нещо, да спре да отлага и да направи една малка, конкретна стъпка в правилната посока.
Да напусне града и да започне нов живот, се бе оказало по-голямо предизвикателство, отколкото бе очаквала. Миналата седмица получи маниакален пристъп на енергия — въодушевяващата визия на бъдещето ѝ като блондинка — но той се бе изтощил бързо, заместен от твърде познатата инерция. Не можеше да измисли ново име за новото си Аз, не можеше да реши къде иска да отиде, не се бе обадила на адвоката си или на брокера, за да уреди продажбата на къщата. Всичко, което правеше, беше да кара колелото си, докато краката не я заболят и пръстите ѝ не изтръпнат, а умът ѝ не се умореше дотолкова, че изоставяше борбата.
Мисълта за продажбата на къщата я препъваше. Трябваше да се отърве от нея, разбираше това, не само заради парите, но и заради психическата свобода, която щеше да получи, като я остави зад себе си, като рязка линия между преди и след. Но как можеше да го направи, когато тази къща бе единственият дом, който познаваха децата ѝ, първото място, на което щяха да идат, ако се върнеха някога. Тя знаеше, че те няма да се върнат, разбира се — или поне си мислеше, че знае — но това знание не я спираше да се измъчва, да си представя разочарованието и объркването, което биха почувствали — усещането за изоставеност — когато вратата се отвори от някакъв непознат, вместо от собствената им майка.
„Не мога да направя това“, мислеше си.
Едва този следобед бе стигнала до решение. Вместо да продава къщата, можеше да я даде под наем чрез агенция и да се увери, че някой знае как да се свърже с нея в случай на чудо. Не беше чистото скъсване, което си беше фантазирала — вероятно трябваше да продължи да използва собственото си име например, поне заради подробностите около наема — но беше компромис, с който можеше да живее. Утре сутрин щеше да отиде до „Сенчъри 21“ и да уреди подробностите.