В сърцето си беше напълно сигурен, че е взел правилно решение. Не можеше да остане в Мейпълтън, не можеше да се върне в тази къща, към този начин на живот, не и без Кристин. Но не можеше и да вземе бебето със себе си. Той не му беше баща и нямаше работа, нямаше пари, нямаше къде да живее. Щеше да е по-добре с баща му и Джил, ако решаха да го задържат, или с любящи приемни родители, които да му дадат сигурност и стабилен живот, какъвто Том не можеше да му осигури, не и ако не искаше да бъде абсолютно мизерен.
Може би той и Кристин щяха да се върнат в Мейпълтън един ден и да потърсят бебето, да създадат наново семейството, за което Том мечтаеше. Беше доста невероятно, знаеше това, и нямаше смисъл да изпреварва събитията. Сега просто трябваше да намери онзи фестивал и да се присъедини към Босоногите, танцуващи под звездите. Те бяха неговите хора, мястото му беше сред тях. Може би Кристин щеше да е там, а може би не. И в двата случая се очертаваше доста добър купон.
Джил седеше на малиновия сгъваем стол на партера и гледаше как топчето за пинг-понг прекосява масата. За двойка друсалки близнаците Фрост играеха с изненадващо умение и енергия, телата им бяха отпуснати и гъвкави, лицата им — изопнати от концентрация и контролирана агресия. Никой не издаваше и звук с изключение на случайно изсумтяване и безизразното съобщаване на резултата преди всеки сервис. Извън това се чуваше само хипнотичното тупкане на топката по масата и по ракетата отново и отново, и отново, докато някой от братята не се възползваше от случая и не се отдръпнеше за чудовищен удар, който другият по-често успяваше да отиграе.
В играта им имаше красива симетрия, сякаш в двата края на масата се движеше само един човек, който удряше топката към себе си в някакъв самоподдържащ се цикъл. С тази разлика, че един от играчите — Скот, онзи вдясно — непрестанно търсеше очите на Джил в затишието между залповете, мълчаливо разговаряйки с нея, давайки ѝ да разбере, че не е забравена.
„Радвам се, че си тук.“
„Аз също се радвам.“
Резултатът стана осем на осем. Скот пое дълбоко въздух и изпълни коварен въртелив сервис, разсичайки с ракетата си остър диагонал надолу. Адам бе хванат изненадващо, наведе се надясно, преди да разбере грешката си, и се хвърли по целия път през масата, за да направи неловък бекхенд, който произведе немощен висок удар, едва прехвърлил мрежата. После двамата с лекота възстановиха ритъма си, стабилното туп-туп-туп, бялото петно, прехвърчащо от едната оранжева ракета към другата.
Може би някой друг щеше да сметне това за отегчително, но Джил не се оплакваше. Столът беше удобен, нямаше друго място, където би искала да бъде. Почувства се малко виновна, като си представи мисис Мафи, застанала на входната врата на Гинко стрийт, чудеща се какво е станало с новото им попълнение, но не достатъчно, че да направи нещо. Можеше да се извини утре, помисли си, или дори вдругиден.
„Срещнах се с едни приятели“, можеше да ѝ напише.
Или: „Има едно сладко момче, мисля, че ме харесва“.
Или дори: „Бях забравила какво е да се чувстваш щастлив“.
Къщата беше тъмна, когато Кевин отби по алеята. Изгаси двигателя и поседя няколко секунди, чудейки се какво изобщо прави тук, вместо да е в „Карпе Дием“ със съотборниците си и да празнува трудно спечелената победа. Беше си тръгнал само след една бира, а празничното му настроение бе помрачено от съобщението, получено от Джил: „При приятели съм. В случай че се чудиш, Ейми се изнесе. Каза да ти предам довиждане и благодарности за всичко“.
Беше отчасти облекчен — беше по-лесно да не бъде сериозен, да не се налага да я моли да си тръгне — но въпреки това новината го натъжи. Съжаляваше, че е станало по този начин, че той и Ейми нямаха възможност за още един сутрешен разговор на верандата. Искаше да ѝ каже колко много е харесвал компанията ѝ и да ѝ напомни да не се подценява, да не се примирява с някой, който не я заслужава, или да се задържа на работа, която не ѝ осигурява никакъв шанс за растеж. Но той вече ѝ беше казвал тези неща многократно и просто трябваше да се надява, че го е слушала, че думите му са попили в нея за времето, когато наистина ще са ѝ от полза.
Засега обаче просто трябваше да добави името ѝ в списъка от хора, за които го беше грижа и които бяха напуснали живота му. Получаваше се доста дълъг и в него имаше някои доста важни имена. С времето, помисли си той, Ейми вероятно щеше да му изглежда като бележка под линия, но точно сега липсата ѝ се усещаше много по-осезаемо, така сякаш заслужаваше цяла страница за себе си.