— Господин Гарви — каза тя, — има ли вероятност да ни забъркате някой от вашите вкусни омлети?
Както обикновено, избраха по-дългия път до училище, като се скриха зад „Сейфуей“, за да изпушат набързо един джойнт — Ейми правеше всичко възможно да не влиза в мейпълтънската гимназия без малко раздрусване — после се отправиха към Резервоар Роуд, за да видят дали в „Дънкин Донътс“ не се случва нещо интересно. Напълно очаквано отговорът беше „не“ — освен ако човек не смяташе няколко старци, дъвчещи бухтички, за интересни — но в момента, в който подадоха глави вътре, Джил бе надмогната от коварната страст за сладко.
— Нещо против? — попита тя, докато се взираше лакомо в тезгяха. — Не съм закусвала.
— Нищо. Дебелият задник си е твой.
— Хей. — Джил я удари силно по ръката. — Задникът ми не е дебел.
— Още — отвърна Ейми. — Хапни още няколко донъта.
Неспособна да избере между глазираните и желираните, Джил разреши дилемата си, като поръча и двата. Щеше да е напълно доволна да ги яде в движение, но Ейми настоя да седнат.
— За къде бързаме? — попита тя.
Джил погледна мобилния си телефон.
— Не искам да закъснявам за втория час.
— Аз имам физическо — каза Ейми. — Не ми пука дали ще го пропусна.
— Аз имам тест по химия. Който вероятно няма да взема.
— Винаги казваш така и винаги имаш високи оценки.
— Не и този път — възрази Джил. Беше пропуснала твърде много уроци през последните няколко седмици и беше напушена на твърде много от онези, на които успя да присъства. Някои предмети вървяха добре с тревата, но химията не беше сред тях. Когато се надрусаш и започнеш да мислиш за електрони, можеш да се озовеш съвсем далече от мястото, на което си започнал. — Този път съм прецакана.
— На кой му пука? Това е просто един тъп тест.
„На мен“, искаше да каже Джил, но не беше сигурна, че го мисли. Някога ѝ пукаше — даже много — и още не беше съвсем свикнала с усещането да не ѝ пука, макар че се стараеше.
— Знаеш ли какво ми каза майка ми? — продължи Ейми. — Каза, че когато била в гимназията, момичетата можели да пропуснат физическото, ако са в цикъл. Каза, че имало един учител, някакъв неандерталец, треньор по футбол, на който тя всеки час казвала, че има болки, и той винаги отвръщал: „Добре, стой на седалките“. Никога не се усетил.
Джил се разсмя, макар да бе чувала историята и преди. Това бе едно от малкото неща, които знаеше за майката на Ейми, освен факта, че беше алкохоличка, изчезнала на четиринайсети октомври и оставила дъщеря си сама с доведения ѝ баща, на когото тя не вярваше и не харесваше.
— Искаш ли хапка? — протегна Джил желирания донът. — Наистина е вкусен.
— Не, не. Натъпках се. Не мога да повярвам, че изядох целия омлет.
— Не обвинявай мен. — Джил облиза една блестяща капчица желе от края на палеца си. — Опитах се да те предупредя.
Изражението на Ейми остана сериозно, дори леко сурово.
— Не бива да се подиграваш на баща ти. Той е добър човек.
— Знам.
— И дори е нелош готвач.
Джил реши да не спори. В сравнение с майка ѝ, баща ѝ беше ужасен готвач, но Ейми нямаше как да знае това.
— Старае се — отвърна.
Тя дояде глазирания донът на три бързи хапки — отвътре беше толкова въздушен, сякаш под захарната облицовка нямаше почти нищо — после събра боклука.
— Ух — каза, ужасена от перспективата на теста, който трябваше да направи. — Май е по-добре да тръгваме.
Ейми я огледа за момент. Взря се в остъклените рафтове зад тезгяха — към редиците от донъти, подредени в метални кутии, глазирани и блестящи, покрити с пудра захар, натурални или пълни със сладки изненади — а после отново към Джил. Пакостлива усмивка бавно огря лицето ѝ.
— Знаеш ли какво? Мисля, че ще си взема нещо за ядене. Може би и кафе. Искаш ли кафе?
— Нямаме време.
— Разбира се, че имаме.
— Ами тестът ми?
— Какво за теста?
Преди Джил да отговори, Ейми бе станала и вървеше към тезгяха, джинсите ѝ бяха толкова изпънати, а походката — толкова кръшна, че всички се обърнаха да я гледат.
„Трябва да тръгвам“, помисли си Джил.
И едва тогава я връхлетя усещане за нереалност, внезапно осъзнаване, че е хваната в капана на лош сън, паническото чувство за безпомощност, сякаш не разполагаш със собствена воля.
Но това не беше сън. Всичко, което трябваше да направи, бе да стане и да тръгне. И все пак остана замръзнала на пластмасовата си розова седалка и се усмихваше глупаво, докато Ейми се обръщаше и оформяше с устни „извинявай“, макар от изражението ѝ да беше ясно, че изобщо не съжалява.