— Мамка му! — каза Ейми. — Шибано страхотно!
Три дни по-късно Джил прави секс за първи път с някакъв колежанин, когото едва познаваше, след един пиян маратон с игра на бутилка в къщата на Джесика Маринети.
— Никога не съм го правил с гологлаво момиче — довери ѝ той още по време на акта.
— Наистина ли? — попита тя, без да си дава труд да му каже, че ѝ е за първи път. — Добре ли е?
— Хубаво е — каза ѝ той, потривайки скалпа ѝ с връхчето на носа си. — На допир е като шкурка.
Тя не осъзнаваше действията си, докато не започнаха училище и не забеляза начина, по който я гледаха старите ѝ приятели и учителите, щом се появеше в коридора заедно с Ейми — в очите им имаше смесица от съжаление и отвращение. Знаеше какво си мислят — че е била отклонена от правия път, че лошото момиче е покварило доброто — и искаше да им каже, че грешат. Тя не беше жертва. Всичко, което бе направила Ейми, бе да ѝ покаже нов начин да бъде себе си, начин, който точно сега имаше много повече смисъл, отколкото старият бе имал преди.
„Не я обвинявайте — мислеше Джил. — Изборът беше мой.“
Беше благодарна на Ейми, наистина беше, и бе доволна, че можеше да ѝ осигури място за преспиване, когато имаше нужда от това. Но дори и така, цялата неразделност започваше да я дразни — да живеят като сестри, да си разменят дрехи, храна и тайни, да купонясват заедно всяка нощ и да започват наново на сутринта. Този месец дори циклите на двете съвпаднаха, което беше малко неестествено. Имаше нужда от малко въздух, малко време да навакса с училището, да се види с баща си, може би дори да прехвърли материалите за колежа, които пристигаха непрекъснато по пощата. Само ден-два, за да си събере ума, защото понякога ѝ беше трудно да види границата между тях двете, мястото, където свършваше Ейми и започваше Джил.
Бяха само на две преки от училището, когато приусът отби тихо до тях. Беше едно от онези неща, които никога не се случваха на Джил преди, но откакто се движеше с Ейми, ставаха непрекъснато. Прозорецът на пасажерското място се смъкна и през него в хладната ноемврийска утрин излетя облак от наситено с мирис на трева реге.
— Хей, дами — извика Скот Фрост, — к’во става?
— Нищо особено — отвърна Ейми. Гласът ѝ се променяше, когато говореше с момчета — на Джил ѝ звучеше по-дълбок, наситен с изкусителна жизненост, която правеше и най-баналното изречение смътно интригуващо. — К’во става с вас?
От шофьорското място се наведе Адам Фрост, главата му се люшна на няколко инча от главата на брат му, сякаш бяха умален модел на Маунт Ръшмор. Близнаците Фрост бяха известни с красотата си — еднояйчни лентяи с дредлокове, квадратни челюсти, сънливи очи и жилави тела на атлетите, каквито можеха да бъдат, ако не бяха друсани през цялото време. Джил бе доста сигурна, че са завършили преди година, но все още ги виждаше често в училище, най-вече в кабинета по изкуство, макар че никога не се занимаваха с изкуство. Просто седяха там като бавноразвиващи се и наблюдаваха как по-малките се мъчат, обвити в аура на благосклонно забавление. Учителят по рисуване, мисис Куми, изглежда, се наслаждаваше на компанията им, говореше си и се смееше с тях, докато учениците ѝ работеха сами. Тя беше на около петдесет, омъжена и с наднормено тегло, но слуховете в училище твърдяха, че тя и братята Фрост понякога се забавляват в склада по време на почивките ѝ.
— Скачайте — извика им Адам. На дясната си вежда имаше редица пиърсинги, с чиято помощ хората го различаваха от Скот. — Да се поразходим.
— Трябва да ходим на училище — измърмори Джил, говорейки повече на Ейми, отколкото на близнаците.
— Заеби това — отвърна Скот. — Елате у нас, ще е забавно.
— В какъв смисъл? — попита Ейми.
— Имаме маса за пинг-понг.
— И викодин — добави Адам.
— Така кажи. — Ейми се обърна към Джил с обещаваща усмивка. — Какво мислиш?
— Не знам. — Джил усети лицето ѝ да се загрява от смущение. — Напоследък доста изпуснах от училище.
— Аз също — съгласи се Ейми. — Още един ден не е от значение.
Беше разумна забележка. Джил изгледа близнаците, които кимаха в ритъм с „Бъфало Солджър“, и подсъзнателно ги поощряваха да се съгласят.
— Не знам — повтори тя.
Ейми изпусна остра въздишка, но Джил остана неподвижна. Не можеше да разбере какво я спираше. Тестът по химия вече беше започнал. Останалата част от деня щеше да е просто бележка под линия към провала ѝ.