— Ето — каза и извади айфона си. — Защо не си направиш една снимка?
Два дни по-късно ФБР и Щатската полиция на Орегон арестуваха мистър Гилкрест при акция, която телевизиите упорито наричаха „изненадващ утринен набег“, макар че не беше изненада за никого, със сигурност не и за самия мистър Гилкрест. От предателството на Ана Форд той предупреждаваше последователите си за задаващите се мрачни времена и се опитваше да ги убеди, че всичко е за добро.
„Каквото и да се случи с мен — пишеше той в последния си имейл, — не се отчайвайте. За всичко има причина.“
Макар че очакваше ареста, Том беше хванат неподготвен от тежестта на обвиненията — многобройни случаи на изнасилване от втора и трета степен и содомия, както и укриване на данъци и нелегални превози на малолетни през щатските граници — и беше обиден от очевидното удоволствие, което новинарите извличаха от така нареченото от тях „зрелищно падение на самопровъзгласилия се месия“, „шокиращи твърдения“, които правеха „репутацията му на светец на парцали“ и оставяха „бързо растящото му младежко движение в безпорядък“. Телевизиите продължаваха да излъчват един и същ неласкателен видеозапис на закопчания с белезници мистър Гилкрест, ескортиран в съдебната зала в омачкана копринена пижама, със сплескана от едната страна коса, като че ли току-що измъкнат от леглото. Скролбарът в дъното на екрана показваше: ХОЛИ УЕЙН? РАЗВЕНЧАНИЯТ ЛИДЕР НА КУЛТА АРЕСТУВАН ЗА СЕКСУАЛНИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ. ГРОЗЯТ ГО 75 ГОДИНИ ЗАТВОР.
Предаването гледаха четирима — Том и Кристин, както и съквартирантите на Том, Макс и Луис. Том не ги познаваше много добре, те просто бяха назначени от Чикаго, за да му помагат в Центъра за изцелителни прегръдки в Сан Франциско, но доколкото можеше да каже, реакциите им на новините бяха напълно характерни: чувствителният Луис плачеше тихо, а лудата глава Макс крещеше мръсотии на екрана, настоявайки, че мистър Гилкрест е бил натопен. От своя страна Кристин изглеждаше странно ненакърнена от предаването, като че ли всичко се развиваше според плана. Единственото, което я притесняваше, беше пижамата на съпруга ѝ.
— Казах му да не носи тази — отбеляза тя. — Прилича на Хю Хефнър с нея.
Тя се оживи малко повече, когато на екрана се появи червендалестото лице на Ана Форд. Ана беше духовна съпруга номер шест и единствената не-азиатка в групата. Тя изчезна от ранчото в края на август, само за да се появи две седмици по-късно в „60 минути“, където разказа на света за харема малолетни момичета, които задоволяваха всяка нужда на Холи Уейн. Твърдеше, че била на четиринайсет по време на женитбата си, отчаяна бегълка, която приела помощта на две приятни момчета на автобусната спирка в Минеаполис. Те ѝ дали храна и убежище, а после я превозили до ранчото на Гилкрест в Южен Орегон. Трябва да е направила добро впечатление на застаряващия пророк, защото три дни след пристигането си той сложил пръстен на ръката ѝ и я приел в леглото си.
— Той не е месия, а просто развратен старец.
Това изявление се превърна в лайтмотива на скандала.
— А ти си Юда — каза на телевизора Кристин. — Юда с дебел бял задник.
Всичко беше съсипано, всичко, за което Том беше работил и се беше надявал през последните две години и половина, но по някаква причина не се чувстваше разбит, както бе очаквал. Зад болката прозираше ясно чувство на облекчение, осъзнаването, че нещата, от които си се ужасявал, най-накрая са се случили, че вече не живееш в страх от тях. Разбира се, имаше цяло тресавище от проблеми, за които да се тревожи, но щеше да има време да се справи с тях по-късно.
Беше отстъпил леглото си на Кристин и сега спеше в дневната, след като всички други си легнеха. Преди да загаси лампата, вземаше снимката на своя специален човек — Вербецки с фойерверките — и я гледаше няколко секунди. За първи път откакто се помнеше, не прошепваше името на стария си приятел, нито пък отправяше нощната си молитва липсващите да се върнат. Какъв беше смисълът? Имаше чувството, че тъкмо се е събудил, след като е спал твърде дълго, и не може да си спомни съня, който го е забавил.
„Няма ги — помисли си Том. — Трябва да се примиря с това.“
Три години по-рано, когато пристигна за първи път в колежа, Том беше като всички останали — нормално американско дете със среден успех, което искаше да учи бизнесспециалност, да бъде готин студент, да пие тонове бира и да преспи с колкото се може повече сравнително яки мадами. През първите няколко дни изпитваше носталгия по дома, носталгия по познатите улици и сгради на Мейпълтън, по родителите и сестра си и всичките си приятели, разпръснати в институциите за висше образование в страната, но знаеше, че тъгата му е временна и дори здравословна. Тревожеше се, когато срещаше други първокурсници, които говореха за родните си места и понякога за семействата си с привично презрение, сякаш бяха прекарали първите си осемнайсет години в затвора и най-накрая се бяха освободили.