Започнаха да ги виждат из града на следващата есен — хора в бели дрехи, които се движеха в еднополови двойки и винаги пушеха. Лори разпозна неколцина — Барбара Сантанджело, чийто син беше в класа на дъщеря ѝ, Марти Пауърс, който играеше софтбол със съпруга ѝ и чиято жена беше взета при Възнесението, или каквото там беше. Обикновено те не обръщаха внимание на хората, но понякога ги следваха, сякаш бяха частни детективи, наети да държат под око действията им. Ако някой ги поздравеше, просто му хвърляха празен поглед, но ако ги попиташе нещо по-важно, подаваха визитна картичка, на която бе отпечатано следното послание:
НИЕ СМЕ ЧЛЕНОВЕ НА „ГРЕШНИТЕ ОТЛОМКИ“.
ДАЛИ СМЕ ОБЕТ ЗА МЪЛЧАНИЕ.
СТОИМ ПРЕД ВАС КАТО ЖИВО НАПОМНЯНЕ ЗА СТРАХОВИТАТА БОЖИЯ СИЛА.
ПРИСЪДАТА МУ Е ВЪРХУ НАС.
С по-ситен шрифт от другата страна беше изписан уебадрес, на който можеше да се намери повече информация: www.guiltyremnants.com.
Странна есен беше. От катастрофата бе изминала цяла година. Оцелелите бяха поели удара и с изумление откриваха, че още са на крака, макар че някои се олюляваха повече от други. Неуверено и постепенно нещата започваха да се връщат към обичайния си ход. Училищата отново отваряха врати и повечето хора се връщаха на работа. Децата играеха футбол в парковете през почивните дни; някои дори обикаляха къщите по Хелоуин. Старите навици постепенно се възстановяваха, животът приемаше предишната си форма.
Но Лори не можеше да влезе в крак. Освен грижите за Розали, тя се поболяваше от тревога за собствените си деца. Том се беше върнал в колежа за пролетния семестър, но бе попаднал под влиянието на някакъв повърхностен самопровъзгласил се „пророк лечител“, на име Холи1 Уейн, беше се провалил по всички предмети и отказваше да се върне у дома. Обади ѝ се по телефона няколко пъти през лятото, за да ѝ каже, че е добре, но не спомена къде е или какво прави. Джил се бореше с депресията и посттравматичния стрес — нормално, тъй като Джен Сасман беше най-добрата ѝ приятелка още от детската градина, но отказваше да говори с Лори за това или да посети терапевт. Междувременно съпругът ѝ изглеждаше странно весел и във всичко виждаше само доброто. Бизнесът процъфтявал, времето било хубаво, току-що бил пробягал шест мили за по-малко от час, можеш ли да повярваш.
— Ами ти? — питаше Кевин, без изобщо да се стеснява от това, че е по клин, а лицето му грее от здраве и блести от пот. — Какво прави цял ден?
— Аз ли? Помагах на Розали с албума.
Той правеше физиономия — неодобрение, примесено със снизхождение.
— Тя още ли се занимава с това?
— Тя не иска да го довършва. Днес работихме върху плувната кариера на Джен. Можеш да видиш как израства всяка година, как тялото ѝ се променя в синия бански костюм. Сърцераздирателно е.
— Ха. — Кевин си наливаше чаша ледена вода от вградения диспенсър на хладилника. Личеше си, че не я слуша, беше загубил интерес към темата за Джен Сасман преди месеци. — Какво има за вечеря?
Лори не беше особено изненадана, когато Розали обяви, че се присъединява към „Грешните отломки“. Приятелката ѝ бе очарована от хората в бяло още когато ги видя за пръв път, и често се чудеше на глас колко ли е трудно да се спазва обетът за мълчание, особено ако срещнеш стар приятел, когото не си виждал отдавна.
— Трябва да ти дават известна свобода в подобен случай, не смяташ ли?
— Не знам — отвърна Лори. — Малко се съмнявам. Те са фанатици. Не обичат да правят изключения.
— Дори ако става дума за родния ти брат и не си го виждала от двайсет години? Не можеш да му кажеш дори „здрасти“, така ли?
— Не питай мен, а тях.
— Как да ги питам? Те не говорят.
— Не знам. Провери уебсайта.
Розали проверяваше уебсайта често през тази зима. Тя разви близко електронно приятелство — очевидно обетът за мълчание не се отнасяше до електронните комуникации — с директорката по връзките с обществеността, приятна жена, която отговаряше на всичките ѝ въпроси и я преведе през съмненията и възраженията.
— Казва се Кони. Била е дерматолог.
— Сериозно?
— Продала практиката си и дарила приходите на организацията. Много хора го правят. Не е евтино да поддържаш подобен проект.
Лори бе чела статия за „Грешните отломки“ в местния вестник и знаеше, че в „лагера“ ѝ на Гинко стрийт живеят най-малко шейсет души, в парцел с осем къщи, дарен на организацията от предприемач богаташ, на име Трой Винсънт, който сега живее там като редови член без специални привилегии.