Пол погледна през рамо, докато вадеше стреличките от дъската.
— Защо се преместиха?
— Не знам, мамка му — отвърна Теста. — Сигурно баща му е получил нова работа или нещо от сорта. Беше много отдавна. Знаеш как е — заклеваш се, че ще поддържаш връзка и го правиш за малко, а после никога повече не се виждате. — Той се обърна към Том. — Помниш ли изобщо как изглеждаше?
— Май да. — Том затвори очи, опитвайки се да си представи Вербецки. — Малко дундест, с руса коса с бретон. С наистина големи зъби.
— Големи зъби ли? — разсмя се Пол.
— Като на бобър — поясни Том. — Сигурно са му сложили скоби, след като си тръгнаха.
Теста вдигна бирата си.
— За Вербецки — каза.
Том и Пол чукнаха своите бутилки в неговата.
— За Вербецки — повториха заедно.
Така правеха. Говореха за човека, вдигаха тост и после продължаваха. Бяха изчезнали достатъчно хора, за да могат да си позволят да се задържат повече върху отделен човек.
Но по някаква причина Том не можеше да забрави Джон Вербецки. Когато същата нощ се прибра у дома, се качи на тавана и разгледа няколко кутии със стари снимки, избелели свидетелства от дните, преди родителите му да му купят дигитален фотоапарат, когато изпращаха лентата по пощата до лабораторията за проявяване. Майка му му натякваше от години да сканира тези снимки, но той още не се беше заел с това.
Вербецки се появяваше на няколко снимки. Ето го в Деня за активности в училище как балансира яйце върху чаена лъжичка. На един Хелоуин беше омар сред супергероите и не изглеждаше особено щастлив. Той и Том бяха заедно в отбора по тийбол; седяха заедно под дърво, хилеха се с почти състезателна енергичност, носеха еднакви червени шапки и тениски, на които пишеше „Акулите“. Изглеждаше, повече или по-малко, така, както си го спомняше Том — рус и зъбат, във всеки случай, ако не точно дундест.
Една от снимките му направи особено впечатление. Беше близък план, направен през нощта, когато бяха на шест или седем години. Трябваше да е било около Четвърти юли, защото Вербецки имаше запален фойерверк в ръката, преекспониран облак от огън, който изглеждаше почти като захарен памук. Щеше да изглежда празнично, ако не се взираше със страх в обектива, все едно не смяташе, че е добра идея да държи цвърчащ метален жезъл толкова близо до лицето си.
Том не беше сигурен защо снимката го заинтригува толкова много, но реши да не я връща в кутията. Свали я долу и я изучава дълго време, преди да заспи. Беше почти сякаш Вербецки му пращаше тайно съобщение от миналото, задаваше въпрос, на който само Том можеше да отговори.
Някъде по това време Том получи писмо от колежа, което го информираше, че заниманията се възстановяват на 1 февруари. Присъствието, натъртваше писмото, не е задължително. Всеки студент, който не желае да участва в този „извънреден пролетен семестър“, можеше да го направи, без да бъде застрашен от финансово или академично наказание.
„Целта ни е — обясняваше ректорът — да продължим да работим в намален състав през този период на повсеместна несигурност, да изпълняваме жизненоважната си мисия да учим и да изследваме, без да упражняваме ненужно напрежение върху онези членове на нашата общност, които не са подготвени да се върнат в този момент.“
Том не беше изненадан от това съобщение. Много от приятелите му бяха получили подобни писма от своите училища. Това беше част от общонационалното усилие да се „запали“ Америка, обявено от президента две седмици по-рано. Икономиката бе изпаднала в остра депресия след четиринайсети октомври, фондовата борса се бе сринала, а потреблението бе спаднало рязко. Разтревожените експерти предричаха „верижна реакция на икономическо стапяне“, ако не се направеше нещо, за да се спре тази низходяща спирала.
„Изминаха почти два месеца, откакто претърпяхме ужасяващ и неочакван удар — казваше президентът в своето обръщение към нацията. — Шокът и скръбта, макар и огромни, вече не могат да са извинение за песимизъм или парализа. Трябва да отворим наново училищата, да се върнем в офисите, заводите и фермите и да започнем възобновяването на живота си. Няма да е лесно и няма да е бързо, но трябва да започнем сега. Всеки един от нас има задължение да се изправи и да поеме своята част от работата по възстановяването на страната.“
Том искаше да поеме своята част, но съвсем искрено не знаеше дали е готов да се върне в колежа. Попита родителите си, но тяхното мнение само отразяваше собственото му раздвоение. Майка му смяташе, че трябва да остане вкъщи, може би да вземе няколко курса в общинския колеж и да се върне в Сиракюз през септември, когато се очакваше всичко да е доста по-ясно.