— Това е шибано — каза той тихо, кимайки към широкоекранното „Сони“, виртуалната топка, разхвърляща виртуалните кегли, и Джош Фрайдекър, размахващ поздравително двата си средни пръста към Майк Ишима. — Цялата тази братска простотия. Не разбирам как някой я издържа.
Том изсумтя двусмислено, без да е сигурен дали това не е някаква тактика да го хване в нелоялност. Хъбс обаче не приличаше на човек, който играе подобни игрички.
— Ела тук — продължи той, — трябва да говоря с теб.
Том го последва в празния коридор. Беше ранна вечер през седмицата и в къщата нямаше много движение.
— Добре ли се чувстваш? — попита го Хъбс.
— Аз ли? Добре съм.
Хъбс го огледа с леко скептична развеселеност. Той беше ниско, жилаво момче — съвършен катерач — с рошава брада и горчиво изражение, което му беше по-скоро вродено, отколкото израз на действителното му настроение.
— И не си депресиран?
— Не знам. — Том сви рамене уклончиво. — Може би малко.
— И наистина искаш да се присъединиш към братството, да живееш тук с всички тия загубеняци?
— Май да. Искам да кажа, мислех, че да. Точно сега всичко е доста прецакано. Трудно е да знам какво искам.
— Разбирам те — кимна Хъбс одобрително. — Аз самият бях доста щастлив тук. Повечето от братята са много яки. — Той се огледа наляво и надясно, после снижи гласа си почти до шепот. — Единственият, когото не харесвах, беше Чип. Той беше най-големият задник в къщата.
Том кимна предпазливо, опитвайки се да не изглежда много изненадан. Досега беше чувал хората да казват само хубави неща за Чип Глийсън — страхотно момче, добър атлет, плочки на корема, любимец на жените, роден лидер.
— Държеше скрита камера в спалнята си — продължи Хъбс. — Записваше момичетата, които чукаше, после пускаше видеото в ТВ стаята. Едно момиче беше толкова унизено, че трябваше да напусне училище. Но на добрия стар Чип не му пукаше. Доколкото зависеше от него, тя беше просто глупава курва, която си получи заслуженото.
— Това е гадно.
Том се изкушаваше да попита за името на момичето, сигурно беше някое от запомнените, но реши да подмине това.
Хъбс се взира в тавана няколко секунди. Там имаше детектор за дим, който проблясваше в червено.
— Както казах, Чип беше задник. Би трябвало да съм доволен, че го няма, знаеш ли? — Очите на Хъб приковаха погледа на Том. Бяха разширени и ужасени, пълни с отчаяние, което Том без проблем разпозна, защото го виждаше непрекъснато в огледалото в банята. — Но сънувам този шибаняк всяка вечер. Все се опитвам да го намеря. Бягам през лабиринт и крещя името му или се промъквам през гора и гледам зад всяко дърво. Стигна се до момента, в който дори не искам да спя повече. Понякога му пиша писма и просто го осведомявам какво се случва тук. Миналата седмица така се натрясках, че исках да си татуирам името му на челото. Татуистът не пожела да го направи — това е единствената причина да не се разхождам с името на шибаняка Чип Глийсън, написано на лицето ми. — Хъбс погледна Том почти умолително. — Знаеш за какво говоря, нали?
— Да, знам — кимна Том.
Лицето на Хъбс малко се отпусна.
— Четох в интернет за някакъв човек. Говори в църквата в Рочестър в неделя следобед. Мисля, че може би може да ни помогне.
— Той проповедник ли е?
— Не, обикновен човек. Загубил е сина си през октомври.
Том издаде съчувствено сумтене, което не означаваше нищо. Просто беше любезен.
— Трябва да идем — настоя Хъбс.
Том беше поласкан от поканата, но и малко уплашен. Имаше чувството, че Хъбс е леко откачен.
— Не знам — каза той. — Неделя е състезанието по ядене на хотдог. Кандидатите трябва да се готвят.
Хъбс изгледа Том изумено.
— Състезанието по ядене на хотдог? Ебаваш ли се с мен?
Том все още се чудеше на скромните обстоятелства на първата си среща с мистър Гилкрест. По-късно щеше да види този мъж да говори пред обожаващата го тълпа, но в онази мразовита мартенска неделя в претопленото приземие на църквата се бяха събрали не повече от двайсет души, от чиито обувки върху линолеумния под се разтопяваха малки локви сняг. С времето движението на Холи Уейн щеше да започне да се свързва предимно с младежите, но този следобед публиката му беше основно от хора на средна възраст и по-големи. Том не се чувстваше на място сред тях, сякаш той и Хъбс бяха попаднали погрешка на някакъв семинар по пенсионно планиране.