— Хенри беше и умен — продължи мистър Гилкрест, — и това не са просто думи. Аз съм доста добър шахматист и ви казвам, че той можеше да ме бие още на седем. Ако можехте да видите израза на лицето му, докато играеше. Ставаше наистина сериозен, сякаш можеше да се видят колелцата, които се въртят в главата му. Понякога правех глупави ходове, за да го закачам, но това само го ядосваше. Казваше нещо от сорта на: „Хайде, татко. Нарочно го направи“. Не искаше да се отнасят снизходително към него, но и не искаше да губи.
Том се усмихна, спомняйки си сходната динамика между него и баща му в собственото му детство, странна смесица от състезание и окуражаване, обожаване и отхвърляне. Почувства кратък пристъп на нежност, но усещането беше някак приглушено, сякаш баща му беше стар приятел, с който бе спрял да контактува.
Мистър Гилкрест отново погледна флаера. Когато извърна поглед, лицето му изглеждаше голо, напълно беззащитно. Пое си дълбоко въздух, сякаш се приготвяше да се потопи.
— Няма да се разпростирам върху времето, след като той замина. Да ви кажа право, едва си спомням онези дни. Мисля, че травматичната амнезия, която хората получават след катастрофа или голяма операция, е благословия. Мога обаче да ви кажа нещо. Онези първи седмици се отнасях ужасно със съпругата ми. Не че имаше нещо, което можех да сторя, за да ѝ помогна да се чувства по-добре — по това време нямаше такова нещо като по-добре. Но това, което направих, само влоши положението. Тя имаше нужда от мен, а аз не можех да кажа нито една мила дума, понякога не можех дори да я гледам. Започнах да спя на дивана, измъквах се посред нощ и карах часове наред, без да ѝ кажа къде отивам или кога ще се върна. Ако ми се обадеше, не си вдигах телефона.
Предполагам, че съм я обвинявал. Не за това, което се случи с Хенри — знам, че никой няма вина. Просто… не го споменах досега, но Хенри беше единственото ни дете. Искахме да имаме повече, но жена ми имаше съмнения за рак, когато той беше на две, и лекарите препоръчаха хистеректомия. Тогава ми изглеждаше съвсем разумно.
След като изгубихме Хенри, станах обсебен от идеята, че трябва да имаме друго дете. Не за да го заместим, не съм чак толкова луд, просто за да започнем отначало. В главата ми това беше единственият начин да заживеем отново, но беше невъзможно заради нея, защото тя беше физически неспособна да зачене друго дете.
Реших да я напусна. Не веднага, след няколко месеца, когато вече беше по-силна и хората нямаше да ме съдят толкова строго. Това беше тайната ми, която ме караше да се чувствам виновен, и по някакъв начин дори за това обвинявах нея. Беше порочен кръг и ставаше все по-зле. Но тогава, една нощ, синът ми ме посети насън. Нали знаете как понякога виждате хора в сънищата си и не са точно те, но по някакъв начин са те? Е, точно така беше с мен. Това беше синът ми, ясно като бял ден, който ми каза: „Защо нараняваш майка ми?“. Аз отричах, но той просто поклати глава, сякаш беше разочарован от мен. „Ти трябва да ѝ помогнеш.“
Срам ме е да признавам това, но от седмици не бях докосвал жена ми. Не сексуално, имам предвид съвсем буквално не я бях докосвал. Не бях галил косата ѝ, не бях стисвал ръката ѝ, не я бях потупвал по гърба. А тя плачеше през цялото време. — Гласът на мистър Гилкрест се пречупи от емоции. Той избърса почти гневно устата и носа си с опакото на ръката. — На следващата сутрин станах и я прегърнах. Обвих ръцете си около нея и ѝ казах, че я обичам и не я обвинявам за нищо, и изричането на тези думи ги направи истина. А после ми хрумна нещо друго. Не знам откъде се взе. Казах ѝ: „Дай ми болката си, ще я понеса“. — Той спря и погледна аудиторията си почти извинително. — Тази част е трудна за обяснение. Онези думи едва бяха излезли от устата ми и почувствах странен удар в стомаха си. Жена ми изпусна въздишка и се отпусна в ръцете ми. И незабавно узнах, напълно ясно, че от нейното тяло върху моето се е прехвърлило невероятно количество болка.